Сергей Лукяненко - Белова

— Ето така — каза Котя със задоволство.

— Ето така. Нали ти казах… Хванал пред себе си двуметровия метален стълб — от едната му страна имаше циментова гъба, а от другата беше дървеното табло със забитите ножове, — тръгнах към Котя. Той търпеливо чакаше. Навярно настина смяташе да не се съпротивлява и това ме тревожеше. Вдигнах тръбата и я запратих към Котя. В последния миг той все пак не издържа. Избягна със скок удара, превъртя се по асфалта и прескочи пейката. Извика:

— Точно така! Правилно! Отново вдигнах тръбата. От удара циментовата буца се беше откъртила и паднала, разкривайки остър ръждив връх. Котя хвана пейката — тя не беше закрепена. Вдигна я с протегнати ръце и я запрати в мен. Отбих я с удар на тръбата — лека пейка за дечурлига…

— Момчета! Момчета, какво правите! С крайчеца на окото си видях двама мършави алкохолици, показващи се от арката. Единият държеше в ръка заветната бутилка, другият стискаше двулитрова фанта. Кой знае защо, безалкохолното ми се стори особено смешно.

— Момчета, спрете! Правите нещо страшно! — нададе глас онзи с водката. Вторият, изглежда, имаше по-ясна представа какви страшни неща може да направи човек и какви не може. Очите му се опулиха и той, без да изпуска бутилката, хвана приятеля си за лакътя и го задърпа назад. Котя стоеше, гледайки ме тържествуващо.

— Извинявай — казах аз.

— Изходът е само един… Надявам се, че не греша… Той кимна, без да откъсва поглед от мен. Хванах тръбата по-удобно и с рязък удар я забих в корема на приятеля си. Котя се хвана за тръбата. Желязото издаде жален стон. С голи ръце той разкъса тръбата при самия си корем, сякаш я е щракнал с хидравлична ножица. Пусна я на асфалта и се облегна на захвърлената пейка. От него стърчеше половинметрово парче тръба. Приближих се и приклекнах до него.

— Виждаш ли — каза Котя. Лицето му бледнееше.

— Виждаш ли колко просто е всичко? Хайде… давай…

— Всичко е много сложно — казах аз.

— Но се надявам, че не греша. Не искам да бъда куратор. Не искам да съм функционал. Всички вървете по дяволите. Хванах тръбата, издърпах я от Котя и я хвърлих встрани.

— Сега ще умра — каза тъжно Котя.

— Загуба на кръв, шок от болката… Погледнах съсирващата се по мундира му кръв.

— Не — казах.

— Няма да умреш. Та ти си куратор. Ти си могъщ функционал, умело управляващ прислугата в техногенния свят Демос.

— А ти?

— А аз съм просто човек. Направих избора си, разбираш ли? Когато не те доубих — направих избор. И престанах да съм функционал.

— Не, не разбирам…

— Гласът на Котя леко укрепна. Той се опита да докосне раната си и се намръщи. — Ох, как боли… Ако знаеше как боли!

— Досещам се. Нищо, търпи. До обяд ще зарасне.

— Въпреки това никой няма да повярва. Всички ще подозират, че си функционал… Че ти… че способностите ти просто са се притаили…

— Ами прекрасно. Значи ще ги е страх да ме убият за всеки случай. За да не отиде светът на кино. Просто чудесно е, че няма да ми повярват докрай. Котя се размърда, настани се по-удобно и каза деловито:

— Зараства… А ти в себе си нищо ли не чувстваш?

— Нищо. Абсолютно. Протегнах ръка, опитах се да повдигна с върховете на пръстите си тръбата. Нищо не се получи.

— Как успя да го направиш?

— Всеки човек си има своя съдба — казах аз.

— Вие превръщате във функционали онези, които биха могли да променят съдбата на човечеството. Но световете са безкрайно множество. Някъде там, в тези светове, хората все пак следват собствената си съдба, променят живота… Надявам се, не само чрез войни. Надявам се, че за добро. И тази изкривеност, тази противоестественост на съществуването на функционала е същевременно и източник на силата му. Ние… Не, вече вие. Вие сте силни, защото не живеете собствения си живот. Защото правите не това, което сте могли и е трябвало да направите.

— И какво трябва да направиш ти?

— Не знам, честна дума. Първо ще се върна в института. Може би наистина трябва да построя ракета?

— Ние не сме те гонили от института — каза Котя.

— Ти сам си напусна. Аз тогава не съм и предполагал, че ще станеш функционал, ти сам реши всичко. Помниш ли, казваше, че ти е омръзнало да учиш, за да можеш после цял живот като глупак да завиваш гайки и да чертаеш схеми.

— Котя — засмях се аз, — а кой ти е казал, че само вие сте функционали? Че само вие управлявате чуждите съдби? Онези, които минават през вашите портали, плюскат в ресторантите немислими деликатеси и си правят партита на бреговете на първобитни океани — те не правят разлика между мен и теб! На тях не им трябва никакъв космос, не са им нужни научни открития, не им е нужна вяра в Бога, не им е нужна третата поема на Омир. За тях е много по-полезно някой да стои в магазина и да продава видеокарти.