Сергей Лукяненко - Белова

— Първо, постарай се предварително да се примириш, че твоите приятели и роднини ще умират. Нашият живот трае много по-дълго, дори и ако водиш близките си при функционали-лекари. Второ, веднъж на десет-двайсет години си устройвай малки ваканции. За половин или една година. Някъде, където има чужда война, романтична и старомодна. Вероз е идеален за целта… между другото, този мундир е от островния град държава Фалд, препоръчвам ти го. Трето, няма да можеш винаги да оставаш себе си. Измисляй си от време на време нова биография, нова съдба. И се старай да повярваш в нея. Така, че да ти се набие в главата. Сам да си повярваш. При мен се получаваше. Иначе ще ти пораснат криле и мечът ще се срасне с ръката ти, и изобщо ще изгубиш човешки облик… Четвърто, постарай се да овладееш най-различни видове оръжие. От морски кортик до… не знам къде какво са наизмислили. Накратко, до боен лазер. — За какво е всичко това? — попитах аз. — Затова. Самият Котя дори не помръдна — само едната му ръка се плъзна надолу и в нея сякаш от нищото се появи дълъг остър кинжал. Замах — и над главата ми със свистене премина сребриста мълния. Обърнах се. Дръжката на кинжала (или кортика) стърчеше от окото на нарисувания върху щита „Борис“.

— Няма да се бия с теб — каза Котя.

— Аз не съм светец, за съжаление. Ако се сложат тук всички, които някога съм убивал, няма да остане място за нас. Но няма да се бия с теб. Още по-малко пък с ножове. Това е смешно. Дойдох тук, за да те убия, но ето… размислих.

— Позьор си ти, Котя — казах.

— Боята върху таблото е прясна. Изрисувал си го сутринта, след нашия разговор. А буквата „а“ в думата „пръч“ — това вече е прекалено. Котя махна с ръка с досада.

— Дори и да е така? Какво ти пука? Казвам ти — няма да се бия с теб. А ако загубя функцията си, ще стана обикновен човек и скоро ще умра. Не по врат, а по шия. Извадих ножа си и го подхвърлих в ръка. Обърнах се и го хвърлих. Острието прониза второто око на „Борис“.

— В действителност — казах аз — още не се знае как би се завъртяло всичко. Та аз съм в неустойчиво състояние. Аз съм ходещ локален хроноклазъм, човек, когото са заличили от света, но светът внезапно е започнал силно да се съпротивлява. Така че няма нужда от бла-бла. Но аз имам друго предложение към теб. — Какво? Ще кажеш, че си готов да се махнеш от Земята? Кириле, никога няма да ти повярвам! И работата не е в това, че нашата Земя толкова ти харесва. Ти просто си инат, не можеш да понасяш някой да те принуждава!

— Да допуснем, че няма да се махна от Земята. Но и нямам претенции към твоето място. Аз съм в процес на вземане на решение… така че взех решението си. Свалих от пръста си халката — остатъка от своята митничарска кула — и я хвърлих на земята.

— Кириле, та това е просто къс желязо, то нищо не значи! — Разбирам. Но това е символ. Аз се отричам от вас. Писна ми от вас. Всички вие: митничари, кулинари, полицаи, куратори! Махайте ми се от главата! Аз съм човек и нямам функция!

— Искаш да кажеш, че ще се върнеш в своя „Бит и байт“ и ще започнеш да пробутваш видеокарти с надценка на хлапетата? — попита недоверчиво Котя.

— Навярно не. А и нали сигурно вече са ме уволнили за самоотлъчка. Ще си възстановя правата в института.

— Защо? — изуми се Котя. — Ще завърша инженерство, ще построя ракета и ще отлетя някъде по-надалеч от вас!

— Аха. А нощем ще разтоварваш вагони, за да не висиш на гърба на родителите си. — Е, може и без крайности. Все пак разбирам от хардуер. Ще отида в някоя интернет фирма, вечер ще работя като техническа поддръжка. Например „Корбина“, прекарва мрежи из цяла Москва, ще се уредя при тях… Котя разпери ръце примирително.

— Почакай! Почакай, Кириле! Сега си в приповдигнато състояние, и двамата сме развълнувани и уплашени. Разбира се, ти можеш да направиш каквото си поискаш. И да се върнеш в института си, и да даваш по телефона глупави съвети на потребителите: „А сега отворете папка „Моите свързвания“…“. Но това е несериозно! Ти никога няма да се задоволиш само с това! Разбираш ли? Няма да изкорениш функционала в себе си, рано или късно ще се хванеш за главата и ще започнеш да ме търсиш. И ще ме намериш, защото всичко ще се върне при теб! Така че защо да отлагаме неизбежното? Ти си във функцията си, аз виждам! Ти свали пръстена, произнесе гръмки думи, но не стана обикновен човек!

— Изглежда, ми остава само едно — казах аз. Отидох при стълба на баскетболното табло. Вгледах се. Не беше закопано надълбоко — петнайсетина сантиметра, на края му имаше бетонна буца… Нагласих се по-удобно и изтръгнах стълба от асфалта.