Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

— Èisd ris! — припя Джейми.

— Rugadh e do Sheumas Immanuel Hayes agus Louisa N’ic a Liallainn an am baile Chill-Mhartainn, ann an sgire Dhun Domhnuill, anns a bhliadhnaseachd ceud deug agus a haon! „Той беше роден от Шиймъс Емануел Хейс и Луиза Маклилан, в село Килмартин, енория Доданил, в Лето Господне хилядо седемстотин и първо!“

— Èisd ris! — Този път и Фъргъс и Иън се присъединиха към хора с тези думи, които си преведох грубо като: „Чуйте го!“

Роло като че ли не се интересуваше от песента и припева; беше прилепил уши назад и присвиваше жълтите си очи. Иън го почеса успокояващо по главата и той пак легна, мърморейки вълчи проклятия под нос.

Публиката, вече осъзнала, че не се задава заплаха от насилие и без съмнение отегчена от жалките вокални усилия на пиянската групичка в ъгъла, се настани да се наслаждава на шоуто. Докато Дънкан продължи с изброяването на имената на овцете, които Гавин Хейс бе притежавал, преди да остави стадото си, за да последва господаря си към Калоден, много хора от съседните маси вече се бяха включили ентусиазирано в хоровия припев, като крещяха: „Èisd ris!“ и удряха халби по масите в пълно неведение за какво става въпрос. И още по-добре.

Дънкан, по-пиян от всякога, фиксира войниците на съседната маса с кръвнишки поглед, по лицето му се стичаше пот.

— A Shasunnaich na galladh, ’s ole a thig e dhuibh fanaid air bàs gasgaich. Gun toireadh an diabhul fhein leis anns a bhàs, direach do Fhirinn! „Проклети сасенакски кучета, които се гощават с мъртва плът! Болест да ви изяде, задето се смеете и радвате на смъртта на един смел мъж! Нека самият дявол да ви сграбчи в часа на смъртта ви и да ви завлече право в ада!“

Иън пребледня леко при тези думи, а Джейми присви очи към Дънкан, но войниците извикаха „Èisd ris!“ заедно с останалите.

Фъргъс, обзет от вдъхновение, стана, свали си шапката и мина с нея през тълпата, която, въодушевена от ейла и от вълнението, хвърляше медни монети в нея, за да заплати за привилегията да участва в собственото си порицание.

Аз носех на алкохол като повечето мъже, но имах по-малък пикочен мехур. Главата ми се беше замаяла не само от ейла, но и от шума и изпаренията. Затова станах, измъкнах се от масата и минах през тълпата, за да изляза на свеж въздух в ранната вечер.

Още беше горещо и влажно, но поне слънцето беше залязло. Все пак тук навън имаше много повече въздух, и много по-малко хора, с които да го споделям.

След като облекчих вътрешното напрежение, аз седнах на един от дръвниците до кръчмата с глинената халба и започнах да дишам дълбоко. Нощта беше ясна, с ярък полумесец, който надничаше сребърен над пристанището. Нашата каруца стоеше наблизо, само силует на светлината от прозорците на кръчмата. Предполагаше се, че прилично покритото със саван тяло на Гавин Хейс лежи в нея. Надявах се да се е зарадвал на своя caithris .

Вътре Дънкан беше спрял да пее. Някакъв ясен тенор, леко треперлив от ейла, но все пак приятен, пееше позната мелодия над шумотевицата на разговорите.

Гласът на певеца прекъсна мъчително на «флейта, дудук и глас», но продължи да пее въпреки смеха на публиката. Аз се усмихнах накриво, когато стигна до последния куплет.

Вдигнах чашата си за наздравица към каруцата, като тихо продължих с певеца последните два стиха:

Допих си ейла и останах да седя там и да чакам мъжете да излязат.

— Десет, единайсет, дванайсет… И две, и шест… един паунд, осем шилинга, шест пенса, два фартинга! — Фъргъс хвърли церемониално и последната монета в кесията си и я върза здраво, после я подаде на Джейми. — И три копчета — каза той, — но тях ги запазих. — Потупа се по жакета.

— А ти плати ли на кръчмарката храната? — попита ме Джейми, като претегляше в ръка малката кесия.

— Да — отвърнах. — Имам четири шилинга и шест пенса, освен събраното от Фъргъс.

Фъргъс се усмихна скромно, големите му бели зъби блеснаха на слабата светлина от прозореца на кръчмата.

— Събрахме парите за погребението, значи — каза той. — Сега ли ще откараме мосю Хейс при свещеника, или ще изчакаме до сутринта?