Харуки Мураками - 1Q84 (Книга първа)

Мълвата гласеше, че докато следвал в престижния литературен факултет на Токийския университет през 60-те години, Комацу бил сред ръководителите на масовите протести на левицата срещу американо-японския договор за сигурност. Че бил близо до състудентката си Мичико Канба, когато полицаите я убили 9 9 Мичико Канба — загинала на 15 юни 1960 г. в сблъсък с полицията пред сградата на японския парламент (Диетата). — Б.пр. , и че самият той бил тежко ранен. Никой не можеше да гарантира истинността на тези истории, но у Комацу имаше нещо, което ги караше да звучат достоверно. Беше длъгнест мъж с прекомерно голяма уста и подчертано малък нос. Дългите му крайници и покафенелите от никотина пръсти му придаваха вид на провалил се революционер интелектуалец от руски роман от деветнадесети век. Когато се усмихнеше, което рядко се случваше, правеше го с цялото си лице. Не че в такива моменти изглеждаше особено щастлив; приличаше по-скоро на стар магьосник, хихикащ, преди да разкрие някое злокобно предсказание. Чист и прилично спретнат, винаги ходеше със сако от туид, бяла или бледосива памучна риза без вратовръзка, сив панталон и велурени обувки — „униформа“, която трябваше да обяви на цял свят, че облеклото ни най-малко не го вълнува. Тенго си представяше, че гардеробът на Комацу съдържа половин дузина старателно изчеткани сака от туид с по три копчета, почти неразличаващи се по материя, цвят и десен. Сигурно Комацу си ги номерираше с етикети, за да не ги бърка.

Фината твърда коса на Комацу бе взела леко да сивее над челото. На слепоочията бе разрошена и достатъчно дълга, че да покрива ушите му. Винаги имаше една и съща дължина, сякаш бе пресрочил с една седмица посещението си при бръснаря, и Тенго така и не успяваше да си обясни тази й способност. От време на време очите на Комацу придобиваха някакво остро сияние, като блещукащи на зимното небе звезди. А млъкнеше ли по някаква причина, мълчанието му можеше да се сравни със скала на обратната страна на Луната. Лицето му се лишаваше от всякакво изражение и тялото му сякаш се вледеняваше.

Тенго се беше запознал с Комацу преди пет години, когато го включиха в краткия списък на кандидатите за награда за нов писател, давана от списанието на Комацу. Редакторът му го беше поканил да си поприказват. Срещнаха се в едно кафене в Шинджуку (същото, в което седяха и в момента). Тогава Комацу бе казал на Тенго, че няма начин неговата творба да спечели наградата (и се беше оказал прав). Но че лично на него сюжетът му харесал. „Не очаквам благодарности, но почти никому не казвам подобно нещо“, каза тогава Комацу. (И Тенго щеше да се убеди, че това наистина с така.) „Поради което държа да прочета следващия ти разказ, преди да си го показал на някой друг.“ Тенго му обеща точно така да постъпи.

А Комацу бе поискал да опознае Тенго и като човек: къде е израснал, с какво се занимава сега. Тенго се стараеше да отговаря възможно най-откровено на въпросите му. Роден бил в град Ичикава, в близката префектура Чиба. Майка му починала от някаква болест скоро след раждането му, или поне така твърдял баща му. Нямал братя или сестри. Баща му не се оженил повторно, а сам отгледал Тенго. Прехранвал се с ходене от врата на врата да събира таксата за държавната радиотелевизионна мрежа Ен Ейч Кей 10 10 NHK ( Nippon Hoso Kyokai , Japan Broadcasting Corporation) — национална обществена радиотелевизионна мрежа, финансирана чрез абонаментни такси. По традиция станциите й се самообозначават със съкращението на английски: Ен Ейч Кей. Дългогодишният президент на NHK в средата на двадесети век, журналистът Йошинори Масда, е първият японец, женен (1943 г.) за българка — Сийка Макрелова (1923–1963) от с. Чокманово, Пловдивски окръг. — Б.пр. . Сега обаче баща му страдал вече от болестта на Алцхаймер и живеел в санаториум в най-южната точка на полуостров Босо в Чиба. Самият Тенго завършил странно наименувания „Факултет 1 — колеж за естествени науки, специалност математика“ към университета „Цукуба“, сега пишел белетристика и същевременно преподавал математика в школа за частни уроци 11 11 Gakushu juku (школи за зубрене) — специализирани училища (най-вече в Япония), предлагащи частни уроци в извънучилищно време, предимно на кандидатстващите в гимназии и университет. Съществуват и школи, специализирани в подготовката на вече неуспели кандидат-студенти, наричани подигравателно ronin (останали без господар самураи). — Б.пр. в токийския район Йойоги. След като се дипломирал, имал възможността да стане преподавател в една окръжна гимназия близо до родния му дом, но предпочел сравнително по-гъвкавата и с повече свободно време програма на токийската частна школа. Живеел сам в апартаментче в квартал Коенджи, западно от центъра на Токио, което било само на половин час път от школата.