Харуки Мураками - 1Q84 (Книга първа)

Тука гледай , вика му. Тука гледай, а не другаде , казва му. Ти си тук. Няма къде да отидеш , говори му. И посланието се повтаря, повтаря.

Този път „пристъпът“ бе от дългите. Тенго затвори очи, закри, както винаги, устата си с носната кърпа и стисна зъби. Нямаше представа колко дълго трае поредната криза. Можеше единствено да гадае според това колко изтощен се чувстваше след това. Усещаше се физически изцеден, по-преуморен от всякога. Трябваше да мине известно време, преди да може да си отвори очите. Мозъкът му искаше да се пробуди, но мускулите и вътрешните му органи се съпротивляваха. Приличаше на спящо зимен сън животно, което се мъчи да се събуди през погрешен сезон.

— Тенго, Тенго! — чу да го вика някой. Приглушеният глас сякаш идеше от дъното на пещера. Най-после Тенго се усети, че чува собственото си име. — Какво ти е, Тенго? Пак ли ти призля? Добре ли си вече? — Гласът сега му се струваше по-наблизо.

Тенго успя по някое време да отвори очи и да ги фокусира върху дясната си ръка, стиснала ръба на масата. Сега вече бе сигурен, че светът е все още цял и че той е все още част от този свят. Усещаше известна изтръпналост, но ръката безспорно бе неговата. Негова беше и излъчваната от тялото му миризма на пот — необичайно остра, като от животно в зоологическа градина.

Гърлото му беше пресъхнало. Пресегна се и изгълта половината вода от чашата върху масата, като полагаше специални усилия да не я разплиска. Пое си за миг дъх, после я допи. Умът му се връщаше постепенно на мястото си и сетивата му се нормализираха. Остави чашата на масата и обърса уста с носната кърпа.

— Извинявайте. Мина ми.

Помнеше, че събеседникът му се казва Комацу и че разговорът им се водеше в кафене близо до токийската гара Шинджуку. Шумът от околните разговори вече му звучаха като нормални гласове. Двойката от съседната маса гледаше към тях, явно разтревожена. И сервитьорката стоеше притеснена в непосредствена близост, сякаш чакаше клиентът й да повърне. Тенго вдигна глава и й кимна, един вид „Няма страшно, не се притеснявайте“.

— Това беше някакъв пристъп, нали? — попита Комацу.

— Нищо особено. Някакъв световъртеж. Но силен — отвърна Тенго.

Гласът му още звучеше като чужд, но постепенно се възвръщаше.

— Ужасно би било да ти се случи, докато шофираш или вършиш нещо от тоя род — каза Комацу, без да отмести погледа си.

— Не шофирам.

— Това е добре. Познавам един с алергия от кедров полен, който се разкихал, докато карал колата си, и я блъснал в някакъв стълб. Твоето, разбира се, не е просто кихане. Затова и се шокирах първия път. Но вече почти му свикнах.

— Извинявайте.

Тенго вдигна чашата и гаврътна остатъка от кафето си. Нямаше никакъв вкус. Усети само, че по гърлото му се стича хладка течност.

— Искаш ли още една чаша вода? — предложи Комацу.

— Не — завъртя глава Тенго. — Вече съм добре.

Комацу извади от джоба си пакет „Марлборо“, пъхна една цигара в устата си и я запали с рекламното кибритче на заведението 8 8 Всяко заведение, бръснаро-фризьорски салон и много магазини в Япония предлагат на клиентите си свои рекламни кибритчета с името и адреса си, а често и със запомнящ се дизайн. — Б.пр. . После си погледна часовника.

— Та за какво ставаше дума? — попита Тенго, докато се мъчеше да възвърне нормалното си състояние.

— Хубав въпрос — каза Комацу, вперил поглед нанякъде, сякаш мислеше дълбоко или поне се преструваше, че мисли — Тенго не беше сигурен кое от двете е вярно. Комацу доста театралничеше, докато говореше и жестикулираше. — А, сетих се. За онова момиче, Фука-Ери. Тъкмо бяхме подхванали темата за нея и за „Въздушната какавида“.

— Точно така, — кимна Тенго. Пристъпът се яви точно когато бе взел да изказва мнението си за Фука-Ери и за нейната повест „Въздушната какавида“.

— И се канех да ти разкажа за този особен неин псевдоним — продължи Комацу.

— Вярно, че е особен. „Фука“ ми звучи като част от фамилно име, докато „Ери“ трябва да е обикновено женско собствено име от рода на Ери или Ерико.

— Абсолютно си прав. Фамилното й име е Фукада, а истинското й малко име е Ерико, при което тя е направила съчетание от двете: „Фука“ плюс „Ери“ прави Фука-Ери.

Тенго извади ръкописа от куфарчето си, положи го върху масата и го затисна с длан, за да подчертае присъствието си:

— Както вече ви казах по телефона, най-хубавото у „Въздушната какавида“ е това, че не подражава никому. Липсва й и капка от онова усещане при новите писатели: „Искам да съм новият еди-кой си“. Стилът безспорно е не шлайфан и тромав. Да не говорим, че й заглавието е сбъркано: „какавида“ вместо „пашкул“. При желание може да бъде разпердушинена от анализи. Но самият сюжет е могъщ: буквално те засмуква. Фабулата като цяло е основана на фантазията, но описанията са невероятно реалистични. Постигнала е чудесен баланс между двете. Не съм сигурен дали думи като „оригиналност“ и „неизбежност“ биха били на място и вероятно бих се съгласил, ако някой настоява, че не е на чак такова ниво, но така или иначе, след като човек изчете цялата творба с всичките й кусури, остава с едно истинско впечатление: повестта те грабва по един необичаен, необясним начин, който може и да е донякъде обезпокоителен.