Харуки Мураками - 1Q84 (Книга първа)

Комацу не откъсваше очи от Тенго, но не обелваше и дума. Чакаше да чуе още.

Тенго продължи:

— Страшно неприятно ще ми е, ако не допуснат това нещо до конкурса само заради тромавия му стил. През годините съм изчел тонове кандидатстващи творби — или, по-скоро, прехвърлил съм ги по диагонал, а не изчел. Имаше няколко сравнително добре написани, разбира се, но повечето бяха направо ужасни. От всички тези ръкописи единствено се затрогнах от „Въздушната какавида“. За пръв път изпитах желанието да прочета нещо отново.

— Хубаво, хубаво — каза Комацу и пусна струя дим през стиснатите си устни, сякаш целият им разговор го отегчаваше. Но пък Тенго познаваше Комацу достатъчно дълго, че да се върже на подобна демонстрация. Комацу често възприемаше изражение, което или нямаше никаква връзка, или напълно противоречеше на действителното му настроение. Така че Тенго бе готов да го изчака.

— И аз я прочетох — каза след кратка пауза Комацу. — Веднага след като ми се обади. Стилът е под всякаква критика. Ужасна граматика, на места не разбираш какво иска да ти каже. Преди да се залови с писането на белетристика, няма да е зле да се върне в училище и да се научи как се пише най-елементарно изречение.

— Но все пак я прочетохте докрай, надявам се?

Комацу пусна една усмивка — може би намерена от него забита дълбоко навътре в дълго неотваряно чекмедже.

— Вярно. Прочетох я цялата, за моя най-голяма изненада. Поначало никога не чета от край до край представените за конкурса творби на нови писатели. Но в този случай дори препрочетох няколко пасажа. Да приемем, че планетите са се били подредили идеално. Дотолкова поне съм съгласен.

— Тоест, признавате, че има нещо, нали?

Комацу остави цигарата си в улейчето на пепелника и затърка носа си отстрани със средния пръст на дясната си ръка. Но не пожела да отговори на въпроса на Тенго.

А Тенго каза:

— И все пак тя е само на седемнадесет, още учи в гимназия. Просто още не си е създала необходимата дисциплина за четене и писане на белетристика. Знам, че е практически невъзможно да се даде наградата за нов писател на тази творба, но съм убеден, че е достатъчно добра, за да бъде включена в краткия списък. Сигурен съм, че можете да направите нещо в това отношение. Така че да може да спечели следващия път.

— Хмм — отвърна Комацу с нов уклончив отговор и прозявка. Отпи от чашата си с вода. — Дай да размислим, Тенго. Представи си, че я включа в краткия списък. Членовете на журито ще изпоприпадат — макар да е по-вероятно да се изпонасерат. Но твърдо няма да прочетат цялата повест. И четиримата са активни писатели, заети със свои собствени творби. Ще прехвърлят по диагонал първите няколко страници и ще я изхвърлят като съчинение на петокласник. Ще взема да ги навивам да й дадат втора възможност и да им гарантирам, че с малко пипане тук и там ще стане брилянтно произведение, но кой, мислиш, ще ме послуша? Да приемем дори, че „мога да направя нещо в това отношение“. Бих предпочел да го направя спрямо нещо много по-перспективно.

— Предлагате, значи, направо да я зарежем, така ли?

— Не, не казвам подобно нещо — възрази Комацу, докато триеше отстрани носа си. — Имам нещо друго предвид за тази повест.

— Нещо друго предвид — повтори Тенго. Но и долови нещо злокобно в тона на Комацу.

— Според теб следващата й творба ще е достатъчно силна, за да спечели наградата — рече Комацу. — И това ми звучи съблазнително. Огромно щастие е за един редактор да извае през годините някой млад писател. Страшно вълнуващо е да гледаш ясното небе и да откриеш пръв нова звезда. Но да ти кажа честно, Тенго, не вярвам това момиче да носи у себе си следваща творба. Не искам да се хваля, но си вадя хляба в този бизнес вече двадесет години. Видял съм да се явяват и изчезват всякакви писатели. И ако съм успял да науча нещо, то е да правя разлика между онези пишещи, които носят и следваща творба у себе си, и онези, които не я носят. Та мен ако ме питаш, у това момиче втора творба няма. И следващата й творба няма да успее, и третата, и четвъртата, и така нататък. Като начало погледни й стила. Колкото и труд да положи, няма да успее да го промени. Изключено е. Няма да се промени поради една-единствена причина, а именно че самата авторка не се интересува от това що е стил: нито проявява намерение да се научи да пише добре, нито желае да подобри писането си. Хубавият стил се постига по два начина: или писателят притежава вроден талант, или е готов да работи до смърт, за да го постигне. А тази Фука-Ери не принадлежи на нито един от двата типа. Не знам защо, но просто не проявява никакъв интерес към стила като такъв. Притежава обаче нещо друго: желанието да разкаже една история. И то — отявлено желание. Това й признавам. И дори в този си суров вид желанието й те е засмукало, Тенго, а успя и мен да ме накара да прочета целия й ръкопис. Което само̀ по себе си може и да е внушително. Но не означава, че я чака някакво бъдеше в белетристиката. Абсолютно. Съжалявам, ако те разочаровам, но това е откровеното ми мнение.