Харуки Мураками - 1Q84 (Книга първа)

Тенго се принуди да признае пред себе си, че Комацу е до голяма степен прав. Ако не друго, човекът притежаваше поне здрав редакторски инстинкт.

— Но това не пречи да й се даде някаква възможност, надявам се? — попита Тенго.

— В смисъл: за я хвърлим във водата, пък ако се удави — удави се?

— И така може да се каже.

— Прекалено много народ съм изподавил досега. Нямам желание да гледам как още някой се затрива.

— Дори и аз ли?

— Ти поне имаш волята да се трудиш упорито — каза внимателно Комацу. — И, доколкото усещам, не пестиш усилия. Когато става дума за писане, си съвсем скромен. Защо ли? Защото обичаш да пишеш. Точно това ценя у теб. За някой, който се стреми да стане писател, това е най-важното качество.

— Макар да не е достатъчно само̀ по себе си.

— Само̀ по себе си — не е, разбира се. Нужно ти е и онова „нещо специално“, онова неопределимо качество, което не мога точно да опиша. Но то е онази част от белетристиката, която поставям над всичко останало. Нещата, които са ми съвсем ясни, изобщо не ме вълнуват. Съвсем естествено. Всичко е много просто.

Тенго се умълча за малко, после попита:

— Значи творбата на Фука-Ери притежава нещо, което не разбирате напълно?

— Естествено, че да. У нея има нещо важно. Не мога да посоча какво точно, но че го притежава — няма две мнения. Усетил си го и ти, долавям го и аз. Видимо е за всички, като дим от огън в безветрен ден. Но каквото и да притежава, Тенго, тя вероятно няма да може да го носи сама.

— В смисъл, че ако я хвърлим във водата, ще се удави ли?

— Именно.

— И затова не желаете да я включите в краткия списък.

— Точно така. — Комацу изкриви устни и кръстоса ръце върху масата. — С което стигаме до една точка в разговора ни, когато ще трябва много да внимавам в изразите си.

Тенго взе чашата си от кафе и се втренчи в останалата на дъното локвичка. Остави чашата. Комацу продължаваше да мълчи. Тенго попита:

— На този етап ли ще разбера какво имате предвид под „нещо друго“?

Комацу присви очи като учител, възхитен от най-добрия си ученик. Бавно кимна:

— Точно така.

У този човек, Комацу, имаше нещо непроницаемо. Изключено бе по изражението или по тона му да се познае какво мисли или чувства. А и самият той, изглежда, изпитваше голямо удоволствие да озадачава околните. Веднага личеше, че има много бърза мисъл. Че е от хората, които притежават свое вътрешно чувство за логика и вземат решения, без да се интересуват от чуждото мнение. Не обичаше безсмислените интелектуални фойерверки, но се усещаше, че е чел страшно много и че знанията му са хем обширни, хем задълбочени. При това не ставаше дума за обикновено знаене на факти: човекът притежаваше интуитивно око както за хората, така и за книгите. В това отношение голяма роля играеха и предварителните му нагласи, но за Комацу предварителната нагласа бе важна съставна част от истината.

Никога не се изразяваше пространно и мразеше многословните обяснения, но при нужда умееше да излага възгледите си логично и точно. Ако трябваше, можеше да е и доста язвителен и да нацели бързо и безмилостно най-слабата точка на противника. Имаше си здраво изградени убеждения както за хората, така и за книгите; творбите и индивидите, които не понасяше, бяха далеч по-многобройни от онези, които търпеше. И, което не е никак изненадващо — много повече хора го мразеха, отколкото имаха добро мнение за него. А той точно това целеше. Според Тенго Комацу обичаше самотата. И, изглежда, изпитваше удоволствие от откритата омраза. Комацу бе твърдо убеден, че проницателната мисъл никога не е рожба на комфортния живот.

Четиридесет и пет годишният Комацу бе с шестнадесет години по-възрастен от Тенго. Предан редактор на литературни списания, успял бе да си завоюва реномето на една от водещите личности в тази област, но никой нищо не знаеше за частния му живот. Постоянно се срещаше с хора по работа, но никога не говореше на лични теми. Тенго нямаше ни най-малка представа къде се е родил и израснал Комацу, нито къде живее. През всичките им продължителни разговори никога не бе ставало дума за подобни неща. Хората се чудеха как може чепата личност като Комацу да придумва писателите да му поверяват ръкописите си, след като очевидно нямаше никакви приятели и се отнасяше единствено с презрение към литературния свят. Но факт е, че с течение на годините бе привлякъл почти без усилия към списанието си творби от прочути писатели и че доста от броевете дължаха съдържанието си тъкмо благодарение на неговия труд. Така че, колкото и да не го обичаха, хората го уважаваха.