Харуки Мураками - 1Q84 (Книга първа)

Тенго не беше убеден, че желае да стане професионален писател, нито че има дарбата да пише белетристика. Знаеше единствено, че не можеше да се сдържи да не пише проза по няколко часа на ден. Писането за него бе толкова нужно, колкото и въздухът.

Докато слушаше житието на Тенго, Комацу почти не обели и дума. Но, изглежда, Тенго му се понрави, макар и неизвестно защо. Тенго бе едър мъж (основна фигура в отборите по джудо в прогимназията, гимназията и университета) с очите на ранобуден фермер. Подстригваше се късо, винаги имаше някакъв загар, а ушите му бяха яко намачкани, та приличаха на карфиол. Изобщо нямаше вид на млад литератор, нито на учител по математика, което, изглежда, също се понрави на Комацу.

И така, щом Тенго завършеше някой свой разказ, веднага го представяше на Комацу, който го прочиташе и му излагаше забележките си. Тенго преработваше разказа въз основа на получените съвети и пак го връчваше на Комацу, а той поставяше нови изисквания, като треньор, който полека-лека вдига летвата все по-високо. „Твоят случай ще изисква доста време, разправяше Комацу, но и ние заникъде не бързаме. Просто си постави за цел да пишеш всеки ден. И нищо не изхвърляй. Не се знае кога ще ти потрябва.“ Тенго бе обещал да спазва съветите му.

От своя страна Комацу пращаше периодично на Тенго дребни поръчки за материали. Тенго пишеше анонимно за женското списание на издателството, към което се числеше и списанието на Комацу: редактираше отговорите на читателски писма, правеше кратки рецензии на филми и книги, съставяше дори хороскопи. А хороскопите му се радваха на особена популярност, понеже често познаваха. Веднъж, след като бе писал „Очаквайте ранно сутрешно земетресение“, рано една сутрин наистина бе станало земетресение. Тенго бе благодарен за допълнителните доходи и за практическия опит, който трупаше от подобна работа. Радваше се да вижда по книжарниците отпечатани свои творби, независимо под каква форма.

По някое време наеха Тенго да участва в подбирането на творби за наградата „Нов писател“ на литературното списание. Колкото и необичайно да бе да подбира чужди творби, след като и самият той се бори за същата награда, Тенго изчиташе всичко с пълно безпристрастие, без да се притеснява особено от деликатното си положение. Ако не друго, изчитането на купища лошо написани творби му даваше неизличим урок за това какво точно означава слаба проза. Всеки път изчиташе стотина ръкописа и избираше сред тях десет, за които имаше смисъл да ги връчи на Комацу с писмените си бележки. Пет от тези творби щяха да бъдат включени в краткия списък, а от тях четиричленната комисия щеше да избере победителя.

Тенго не беше единственият хоноруван сътрудник, участващ в подбора, а и Комацу бе само един от неколцина редактори, които участваха в определянето на краткия списък. Всичко това се правеше в името на справедливостта, макар и всъщност да не бе толкова необходимо. Колкото и творби да се представяха за участие в конкурса, със стойност винаги имаше не повече от две-три и нямаше начин някой да ги пропусне. В миналото три разкажа на Тенго бяха допуснати до краткия списък. Естествено, избрал ги бе не Тенго, а други двама подборчици, а след тях — и Комацу, който заемаше редакторската длъжност. Нито един не стигна до голямата награда, но и този факт не успя да съсипе Тенго. Поначало Комацу бе успял да му внуши, че при него всичко е въпрос единствено на време. А и самият Тенго не бързаше особено да се захване веднага с писането на романи.

Чрез умело подреждане на часовете си в школата Тенго си създаваше възможност да си седи у дома четири дни в седмицата. Вече седма година преподаваше в една и съща школа и се радваше на голяма популярност сред учащите, понеже умееше да преподава кратко и ясно и отговаряше моментално на всички въпроси. Тенго сам се чудеше на красноречието си. Обясненията му бяха находчиви, гласът му — пробивен, чувството му за хумор — на място. А той открай време смяташе, че не го бива да говори пред хората и дори сега често не намираше подходящите думи при разговор лице в лице. Попаднеше ли в малка група, възприемаше чисто слушателска роля. Но пред един многоброен клас мозъкът му се избистряше и бе в състояние да говори продължително с лекота. Личният му преподавателски опит подсили още повече убеждението му, че човекът е неразгадаемо същество.

Не можеше да се каже, че е недоволен от заплатата си. Не бе никак висока, но пък школата плащаше според способностите. Периодично учениците атестираха преподавателите си, чието възнаграждение зависеше силно от тази оценка. Школата се боеше да не загуби най-добрите си учители (факт бе, че Тенго вече имаше няколко оферти от различни „ловци на глави“). В нормалните училища такива неща не ставаха. Там заплатата се определяше от трудовия стаж, частният живот на учителя бе под контрола на администрацията и никой не обръщаше внимание на способностите и популярността на човека. Така че всъщност за Тенго бе удоволствие да преподава в школата за зубрене. Повечето му ученици имаха една-единствена цел — да се подготвят за кандидатстудентските изпити — и посещаваха часовете му с ентусиазъм. А учителят имаше една-единствена задача: да обучи своите ученици. Всичко това съвпадаше напълно с желанията на Тенго. Нито веднъж не му се бе налагало да се разправя с недисциплиниран ученик или с нарушител на школския правилник. От него не се искаше нищо друго, освен да се яви в класната стая и да научи присъстващите как да решават математически задачи. А на Тенго му се удаваше съвсем естествено боравенето с абстрактни понятия с помощта на математическия инструментариум.