Харуки Мураками - 1Q84 (Книга първа)

Когато си останеше у дома, Тенго обикновено пишеше от мига на ставането сутрин до свечеряване. Нищо друго не бе нужно на щастието му освен писалката му „Мон Блан“, синьото мастило и стандартните страници за ръкописи — листа, разграфени на 400 празни квадратчета, готови да приемат 400 йероглифа. Омъжената му приятелка го посещаваше веднъж седмично следобед. Сексът с десет години по-възрастната от него омъжена жена бе освободен от всякакъв стрес и напълно го задоволяваше, понеже не можеше да доведе до нищо. Щом започнеше слънцето да залязва, излизаше на дълга разходка, а след залез-слънце сядаше да чете някоя книга, докато слушаше музика. Изобщо не гледаше телевизия. Явеше ли се инкасатор от Ен Ейч Кей изтъкваше му факта, че не притежава телевизор, и учтиво отказваше да плати. „Наистина нямам. Влезте и сам се убедете“, казваше, но инкасаторът така и не влизаше. Беше им забранено.

— Наумил съм си нещо много по-голямо — каза Комацу.

— По-голямо?

— Много по-голямо. Защо да се задоволяваме с дреболии като наградата за нов писател? Като ще е гарга, да е рошава, както се казва.

Тенго млъкна. Нямаше понятие накъде върви мисълта на Комацу, но усещаше някаква тревога.

— Наградата „Акутагава“ 12 12 Наградата в памет на „бащата“ на японския кратък разказ Рюносуке Акутагава (1892–1927) е основана през 1935 г. и се присъжда два пъти в годината (януари и юли) от Дружеството за насърчаване на японската литература за най-добра литературна творба, публикувана от нов или начинаещ автор във вестник или списание. Поради медийното внимание „Акутагава“ е най-престижната литературна награда в страната (джобен часовник и един милион йени) и обикновено се печели от разказ или повест, а не от роман. — Б.пр. ! — обяви Комацу след моментна пауза.

— Наградата „Акутагава“? — повтори бавно Тенго, сякаш изписваше думите с едри йероглифи върху мокър пясък.

— Тенго, ама ти съвсем си се отделил от този свят! Говоря ти за наградата „Акутагава“! Мечтата на всеки млад писател! Огромни вестникарски заглавия! Телевизионни новини!

— Чакайте! Изгубих нишката на мисълта ви. Все още ли става дума за Фука-Ери?

— Естествено: за Фука-Ери и „Въздушната какавида“. Не си спомням да сме говорили за друго.

Тенго прехапа устна и се напъна да проумее смисъла на изречените от Комацу думи.

— Но нали току-що казахте, че няма начин „Въздушната какавида“ да спечели наградата „Нов писател“? Нали точно на тази вълна разговаряхме: че така написана, творбата й никога няма да струва кой знае колко?

— Именно. Така написана, никога няма да придобие никаква стойност. Това ти го гарантирам.

Тенго имаше нужда да размисли.

— Да не би да имате предвид, че трябва да се преработи?

— Друг начин няма. И няма да е за пръв път автор да преработи своя многообещаваща творба под напътствията на редактор. Постоянно се прави. С тази разлика, че в конкретния случай преработката ще се извърши от друг, а не от самата авторка.

— От друг ли? — попита Тенго, но вече предугаждаше отговора на Комацу.

— От теб.

Тенго затърси безуспешно подходящ отговор. Накрая въздъхна и рече:

— Знаете не по-зле от мен, че въпросната творба няма да мине само с леко ретуширане тук и там. Изключено е да добие завършен вид без основна преработка от начало до край.

— Тъкмо затова разчитам ти да я преработиш от начало до край. Като оставиш непроменена само рамката на повествованието. И колкото се може повече от тона. Но да промениш езика, и то тотално. Ти ще се заемеш със самото написване, а аз ще съм продуцентът.

— Толкова ли е просто? — промърмори Тенго сякаш на себе си.

— Виж какво — каза Комацу, хвана лъжичката си и я насочи към Тенго така, както диригент посочва с палката си солиста, за да го отличи от останалите оркестранти. — Това момиче Фука-Ери притежава нещо специално. Достатъчно е човек да прочете „Въздушната какавида“, за да му стане ясно. Въображението й далеч надхвърля нормалното. Но, за съжаление, писането й е безнадеждно. Пълна скръб. Ти, от друга страна, знаеш да пишеш. Сюжетните ти линии са добри. Имаш вкус. Колкото и да приличаш на дървар, писането ти е интелигентно, чувствително. С истинска сила. Но за разлика от Фука-Ери, тепърва ти предстои да напипаш онова, за което искаш да пишеш. И тъкмо по тази причина на повечето ти разкази им липсва нещо в сърцевината. Усещам, че имаш у себе си нещо, за което искаш да пишеш, но така и не успяваш да го изкараш наяве. Свило се е като уплашена животинка в дъното на пещерата. Знаеш, че е вътре, но няма да го хванеш, докато не се покаже навън. Нали затова все ти повтарям: имай търпение.