Майкъл Смит - За подмяна

След известно време се обърна към мен и ме изгледа остро.

— Имам по-добра идея — каза той. — Реших, че в Службата за отмяна на срещи няма пари.

— Може и да си прав — съгласих се аз, запалих поредната цигара и зачаках, както го бях правил стотици пъти преди.

— А какво ще кажеш за това? Знаеш ли как жените ядат торта? — Понеже не показах, че ще отговоря, той ми обясни: — Вместо да изядат парче с нормална големина — сещаш се за какво говоря: обикновен резен — те хапват съвсем малко. Нищожно парченце, кажи-речи троха. Моето проучване показва, че статистически погледнато, става дума за средно двайсетградусов сектор от тортата. Но знаеш ли защо постъпват така?

— Не — услужливо отговорих аз. Бях наясно какво прави: опитваше се да ме разведри по неговия си заобиколен начин. Нямаше нищо лошо в това. Всъщност вече се чувствах по-спокоен.

— Правят го, защото си мислят, че ако изядат толкова малко парче, това някак си няма значение. Нали е много малко. Ще мине през мрежата на калориите незабележимо, като бонбонче. И ако е така, могат да изядат още едно пренебрежимо малко парче по-късно — по-малко и от двайсет градуса, — за което също не си заслужава да се говори.

— Хауи, изобщо не разбирам за какво ми разказваш тези неща!

— Ами обърни внимание следващия път, когато се храниш заедно с някое гадже. Ще се убедиш, че съм прав. Ето, това е моят план — нова диета! Всичко е много просто: има потенциален пазар на храна, изработена във формата на кръг. Жените могат да си ядат всичко на воля… стига отделните парчета да им бъдат поднесени като кръгов сектор с дъга, по-малка от двайсет градуса. Какво ще кажеш?

— Абсолютна дивотия.

— Възможно е, напълно е възможно… ама кой знае? Жените имат своята странна логика. Дали не са налучкали някоя истина? — Той ми намигна, наведе се към малкия хладилник и извади две бири от многото вътре. — Както виждаш, имам много бира. Повече от достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За да ни стигне, докато ми обясниш. Аз все още мисля, ме трябва да се изпариш от града, но няма да те пусна да си вървиш, преди да си се успокоил достатъчно. Знам, че трябва да постъпя по съвсем друг начин, но тази нощ, Джек, ти ще преспиш в склада ми. Изправил си се срещу крайно агресивни хора. Защо не ми разкажеш какво, по дяволите, става?

Знаех, че рано или късно щях да разкажа някому. Бях допускал, че това може да е Мал. Отпих глътка бира — първата от много време насам, — вдигнах поглед към лицето на Хауи и осъзнах, че е било писано да бъде той.

Видях резервните за пръв път преди пет години. Тогава пях на трийсет и четири. Намирах се в кола и напусках Ню Ричмънд посред нощ, откарван от жена, която не ми беше съпруга, но си бе направила труда да ме открие в един момент, когато всички други се бяха отказали. В живота ми има двуседмичен период, споменът за който просто е изтрит от съзнанието ми, и единственото, в което съм сигурен, е, че държа нещата да останат така.

Тогава не знаех какво представляват Фермите. Всъщност нещичко знаех. Много смътно. Веднъж бях минал покрай една такава, бях се учудил какво ли е това, бях попитал после някого и ми бяха разказали някаква полуистина. Знаех в общи черти с каква идея са създадени, макар не и как са създадени, но тогава това не ме вълнуваше чак толкова.

Пристигнахме в онзи призрачен час на нощта, когато малко преди зазоряване небето от черно става тъмносиньо. Комплексът се намираше на две-три мили извън Роноук — доста удобно местоположение за повечето болници. Представляваше двуетажна циментова сграда, сгушена в полите на възвишение — сива невзрачна постройка, от онези, които човек подсъзнателно свързва с военните. Пред нея имаше паркинг за колите за доставки. Цялото място бе заградено с ограда под напрежение, нещо съвсем обичайно. Отзад бяха тунелите, но те не се виждаха, защото бяха изкопани в скалата под хълма.

Оставиха ме пред административните помещения. Там изчаках развиделяването и представителя на компанията собственик, с когото беше уговорено да ме посрещне. Чакането се проточи цели два часа — може би двата най-нещастни часа в живота ми. Бавно се съвземах от силна доза калпава дрога и мозъкът ми беше като разбит с миксер. Нямах ясна представа къде точно се намирам, но приемах това с облекчение. Бях като умрял, но не намерил покой в смъртта.

Накрая онзи дойде. Чувствах дискомфорт по няколко начина и правех всичко по силите си да не издам нито един от тях. Срещата с човека беше последното нещо, от което имах нужда. Беше дребен и превзет, облечен в скъп костюм — човек, живеещ заради тръпката да отмята през равни интервали чавки върху документите, с които бе дошъл. Имаше модна прическа и също толкова модни малки кръгли очилца, кацнали върху немодната му малка кръгла главичка.