Майкъл Смит - За подмяна

След седмия ми изстрел той вече не стреляше. Спестих си един куршум и приведен изкачих последните стъпала. Надникнах внимателно на завоя, но когато видях, че лежи извит до стената, излязох спокойно.

Стигнах при него, ритнах револвера му надалече и повдигнах главата му. Лицето ми беше непознато. Единият клепач потрепваше, а дишането му бе накъсано. Гърдите му бяха на кървава каша, която не би могла да задържи живота в себе си задълго. Плеснах го силно по бузата и се наведох над него.

— Кой те изпрати? — Но той само ме гледаше и погледът му се замъгляваше. Отново го плеснах, защото ми трябваше в съзнание. — Кажи ми име.

— Еби си майката — каза той накрая. — Ти си мъртъв.

— Още не съм, както виждаш, и за разлика от теб, съм доста далече от това събитие. Кой те изпрати? „СейфтиНет“?

С последни сили той изкриви устни в усмивка, без да каже нищо.

— Последен шанс — предупредих го аз.

„Еби се“, изрекоха безмълвно устните му, но усилието явно бе непосилно. Погледнах в очите му и разбрах, че този човек няма да проговори. Изпитах уважение към него. Издърпах го за гърлото, вдигнах го, стоварих тялото му върху летвите на стъпалата. Те не издържаха, счупиха се и той пропадна на долната площадка. Звукът от удара беше като от сноп мокри пръчки, пльоснал в плитка локва.

Вратата на Мал изглеждаше заключена, но когато се приближих до нея, видях, че някой се е опитвал да я разбие. Затаих дъх, вслушах се и поставих нов пълнител.

Не чувах нищо. Подвоумих се кой начин на влизане да избера — шумния или тихия, — после загубих търпение и стоварих ритник върху бравата.

Дългата стая. Празна и тъмна. Купа фиде, съборена на пода още вдигаше пара. И някъде там, навътре, тяло, проснато пред прозореца.

Направих крачка в стаята. Рязко се извъртях надясно. Никой. Отидох до стаята на Мал, после до банята. Абсолютно никой. Изтичах до Мал.

Един в слепоочието, един в устата и един в тила.

Следващите пет минути ми се губят.

Когато дойдох на себе си, гърлото ми беше прегракнало и разбрах, че сигурно съм крещял неистово. Но тялото на Мал си лежеше все така на пода, ни най-малко по-здраво или по-малко мъртво от това, че бях загубил контрол над себе си. Сега, когато вече не вдигах шум, можах да чуя движение в коридора отвън. Скочих към вратата и с трясък я отворих.

Бяха двамата отдолу, застанали на стълбищната площадка. Дошли да видят какво става и дали от това не могат да се направят пари.

— Изчезвайте — предложих им аз. Плъшокът, който стоеше отпред, се облегна на перилата със студено безразличие.

— Или…? — попита той с нагла усмивка. Познавам този тип физиономия. Запомняш я един ден, когато научаваш, че повечето мераклии за бабаити си подвиват опашките, ако не се хванеш на блъфа им. Полезен урок, подходящ за много ситуации. Повечето хора нямат нервите да блъфират добре.

Само че аз не съм повечето хора. Което е част от проблема ми.

Така че забих пистолета си в ниското чело на плъхообразния със сила, достатъчна да му пробие черепа, и много ясно му казах:

— Или… ще ти пръсна главата по цялото лице на приятеля ти. След което ще пръсна и неговата. А после ще сляза в апартамента ти и ще убивам наред, докато не свърша патроните или докато не свършат приятелите ти.

Той ме погледна с широко отворени очи и отстъпи крачка назад. После ловко се изплю пред краката ми. Щеше да се махне, разбира се, но протоколът изискваше подходяща прощална реплика. Идеше ми да скоча върху него, но се сдържах. Имат право на последна реплика. Това им създава илюзията, че са се оттеглили с достойнство и епизодът приключва с хепиенд. Ако повечето хора дадат на враговете си правото на последна дума, светът би станал доста по-безопасно за живот място.

— Ще се видим — обеща ми той накрая.

— Тази фраза започва да ми омръзва — озъбих се аз. — Ти дори не си първият, който ми обещава това тази вечер. Измисли друга и ми я прати по електронната поща.

С гневни физиономии двамата шумно заслизаха по стълбите.

Обърнах се и видях Суедж на прага на апартамента. Очите ѝ бяха широко отворени и пълни с ужас.

Другите ги нямаше никакви.

Не бях спасил Суедж от нищо, просто я бях довел на място, където бе още по-лошо. Притиснах я до себе си, гледайки над рамото ѝ как кръвта на Мал засъхва по пода, и разбрах, че тази нощ няма да вървим никъде.

Суедж седеше на старото протрито кресло в частния офис на Хауи и отпиваше от чаша с кафе. Ароматът му достигна до мен. Седнах пред писалището на Хауи и се загледах в ръцете си. Кой знае защо, обстановката ме върна за миг към Ратчет: силен, богат аромат на кафе на безопасно място.