Майкъл Смит - За подмяна

— Добре ли си? — попита след малко Виналди.

— Така ми се струва.

— Да — ненужно потвърди той.

Имаше около трийсетина къщи, подредени в кръг около разчистено място в центъра, където под прав ъгъл се пресичаха две пътеки. Колибите бяха осветени от оранжева светлина, струяща около тях като златен морски прилив. Понякога, помнех това от личен опит, от тази светлина се материализираха птиците, които бях видял със Суедж и Ниърли в Ню Ричмънд. Птиците бяха малко побъркани и доста ужасяващи, но винаги изглеждаха щастливи и експлодираха за живот като течни пламъци. След няколко мига хаотично съществуване те се разпадаха на парчета и подобно на дим се изпаряваха в тъмното небе. Тези птици живееха само в селата, които иначе изглеждаха напълно безлюдни. Никой от селяните не живееше в тях и доколкото бях в състояние да преценя, никога и не бе живял.

— Добре — въздъхнах аз, когато се приближихме на няколко крачки от периметъра на селището, — какъв е планът?

— Дявол да го вземе, нямам ни най-малка представа. Предполагам, че май ще трябва да влезем и да видим дали ще намерим нещо.

Този план за атака не ми се струваше никак подробен. Пощипнах нерешително горната част на носа си, предполагам повече като опит да задържа втората вълна на рапта, за да мога да използвам за мислене цялата си глава.

— Заедно?

— Разбира се, че заедно — неочаквано енергично отряза той. — Или ти се иска да намериш тъмна стаичка на тавана на някоя от къщите и да се свиеш там сам?

— По чисто тактически съображения изглежда по-разумно да се разделим.

— Не, няма да се разделяме.

Така че тръгнахме заедно, стиснали пушки, и зорко наблюдавахме всеки своята страна на пътеката. Влязохме в селцето и внимателно оглеждахме всяка подмината колиба за някакво движение вътре. Колибите изглеждаха безукорно чисти и излъскани — впрочем, както винаги, — сякаш току-що изработени от несъществуващи материали. Не беше никакъв проблем да различаваме грижливо подредените сламки по покривите и засъхналите бучици мазилка по външните стени.

Отказахме се от идеята да претърсим всяка колиба, отчасти защото искахме да приключим по-набързо с първото ни минаване през селото, но главно — защото ни беше страх. Да правиш разузнаване, докато те е Страх, е все едно като да влезеш със завързани очи в стая, чийто под е осеян с бръсначи.

Когато стигнахме в центъра, лицата ни бяха лъснали от пот, а пръстът ми върху спусъка на пушката беше мокър. Нервите ни бяха опънати до скъсване и паузата между двете вълни на рапта изтичаше. Спряхме и напрегнато се вслушахме. Но нямаше нито какво да се чуе, нито да се види, освен стволовете на дърветата и колибите около нас.

— Виналди — обърнах се към него, — трябва да побързаме. Раптът ще ни удари всеки момент.

Той обмисли думите ми, кимна и посочи напред:

— Ще мина през селото до другия край. Ти обиколи по периферията. Извикай силно, ако видиш нещо.

Той тръгна през разчистената централна поляна, без да забравя непрестанно да се озърта. Аз тръгнах по окръжност, концентрична с редицата на къщите, надничайки през прозорци и надзъртайки зад ъгли. Не видях нищо повече от пипалца оранжева светлина. Самите колиби бяха антисептично празни и стерилни, сякаш току-що излезли от калъп. В една видях малка купчинка листа в единия от ъглите, сгушени, като че ли се наговаряха нещо тайно, но това беше най-интересната ми находка. Нищо повече. Събранията на листата рядко означават нещо съществено. Мисля, че за тях това е своеобразна игра.

Когато завърших първата четвъртина от окръжността, се озовах обратно на пътеката, по която бяхме навлезли, и минах от другата ѝ страна. Зърнах за миг Виналди, който се връщаше откъм отсрещния край на селото.

Тъкмо проверявах следващата колиба, когато зад мен се разнесе необичаен звук. Рязко се обърнах — не знам как се въздържах да не стрелям мигновено — и видях малко ято оранжеви птици да извира ей така, от нищото. Те нададоха веселите си птичи крясъци и изпърхаха щастливо с крила, преди да изчезнат с леко трепване на въздуха. После отново се възцари пълна тишина.

Е, може би не съвсем пълна. Заедно с последното плясване на птиче крило дочух нещо откъм другия край на селото. Стори ми се, че е човешки глас. Първата ми мисъл бе, че Виналди може да е открил нещо и ме вика, така че изоставих огледа на колибата и приведен се затичах към централната пътека.

Когато стъпих на нея, звукът бе заглъхнал, а Виналди не се виждаше никакъв. Подвоумих се дали да не му извикам, после се сетих, че ако не е бил той — а не се виждаше никакво друго живо същество, — вероятно е най-разумно да си държа устата затворена. Бавно се изтеглих към центъра на селото. Очите ме смъдяха от това, че ги бях държал отворени толкова широко и толкова дълго, а ушите ми сякаш помръдваха на стълбчета като пипалцата на охлюв. И в същия миг чух нещо, което съвсем определено си беше вик, и спрях като вкопан. Долиташе от най-далечния край на селото, но думите — ако в него изобщо се съдържаха някакви думи — бяха неразличими.