Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Беше го взел много отдавна.

Не беше престанал да мечтае за Мари-Клод Стокбридж. Въпреки факта, че тя му се присмя веднъж, когато се опита да я целуне. Въпреки факта, който научи с огорчение, че за тринадесет нюманхоумски години е била бременна четири пъти от трима различни мъже. Въпреки факта, че макар всичко това да беше достатъчно лошо, тя го беше направила още по-лошо, като се бе омъжила за бащата на последните си две деца.

Мъжът ѝ се казваше Алекс Петкин. Виктор много се дразнеше, че Петкин е най-малко осем нюманхоумски години по-млад от съпругата си — тоест съвсем не толкова по-стар от него, за Бога, и ако Мари-Клод искаше да се омъжи за по-млад, защо, по дяволите, не се беше омъжила за него ?

Според Виктор причината не бе в неговите две деца. Той вършеше онова, което вършеха и всички други. На Нюманхоум се предполагаше децата да експериментират преди да се задомят. Естествено тези експерименти създаваха още деца.

Правенето на любов сегиз-тогиз беше едно. А сключването на брак — съвсем друго. Според разбирането на Виктор да се ожени означаваше да е влюбен . Той не беше влюбен в никоя от майките на децата си. Естествено беше доста привързан към Алис Бегстайн, майката на четиригодишния му син. Алис беше навигатор на кораба и по време на дългите пътувания по Великия океан често не само единствено другар в леглото, но и другар на кораба. Несъмнено той беше свикнал много и с Реза Макган, която беше родила по-малкия му син, все още пеленаче. Но никога не беше свързвал нито Алис, нито Реза с думата „любов“.

Тази дума беше запазена за Мари-Клод — ах — Петкин. Въпреки факта, че тя се беше омъжила за юноша под петдесетте, който едва ли скоро щеше да остарее, за да дойде ред и на Виктор Сорикейн.

Тъй като Виктор не беше идиот, той вече не се надяваше, че това ще се случи. Неговият собствен баща, макар и сакат, много по-стар от грубиянина Петкин, беше живо свидетелство за половата мощ на мъжа на средна възраст. Вече проходилият Джонас и малкият Томас, който смучеше пръстче в люлката си, бяха неоспоримо доказателство за това.

За Виктор всичко това беше без значение. Мари-Клод все още беше жената, с която правеше любов нежно и продължително в нощните си сънища — независимо с кого споделяше леглото.

Прекосяването на Великия океан продължаваше четири или пет седмици в зависимост от вятъра плюс една или две седмици за товарене и разтоварване в края на всеки курс. Всеки курс продължаваше повече от четвърт нюманхоумска година. На Нюманхоум нещата ставаха по-бързо и всеки път, когато Виктор се връщаше в растящия град, който наричаха Хоумпорт, всичко беше различно.

Когато сутринта на 38-и пролет корабът на Виктор влезе в Хоумпорт, широкият залив блестеше на слънчевата светлина. По небето се носеха пухкави облаци. Вятърът беше топъл и Виктор видя, че колонията се е разраснала. Новият елеватор за разтоварване на зърно на доковете беше завършен, горе на хълма зад геотермалната електроцентрала се издигаха две микровълнови рамкови антени, втората вече наполовина покрита с проводникова мрежа. Това беше добре — най-после колонията можеше да получава почти достатъчно електрическа енергия.

Беше ред на Алис Бегстайн да ръководи разтоварването на кораба, така че щом акостираха, Виктор слезе на брега, махна ѝ с ръка и тръгна към новите къщи в края на града. Искаше да отпразнува рождения си ден с най-малкия си син, Джен — и може би с Реза, майка му, ако беше настроена дружелюбно.

Реза не беше вкъщи. Фреди Стокбридж седеше пред вратата на стаята ѝ и четеше молитвеника си. Двете деца на Реза спяха.

Виктор го изгледа подозрително, но единственото, което каза, беше:

— Здравей, Фреди. — Виктор не знаеше как да приеме Фреди Стокбридж, който от всички възможности беше избрал да стане свещеник. — Какво правиш тук?

Въпросът всъщност беше: „Защо не си на работа?“ и Фреди отговори на него.

— Днес е светски празник. Нарича се Първи ден с енергия. На електроцентралата има нещо като честване на годишнина.

— Още един проклет празник — каза Виктор в опит да подхване приятелски разговор. Ден на кацането, Ден на майското цвете 17 17 „Мейфлауър“ (англ.) — Б.пр. — изглежда, всяко голямо събитие в историята на колонията трябваше да бъде чествано. От друга страна, би му харесвало неговият рожден ден да бъде честван на цялата планета.

— Още един проклет светски празник — поправи го Фреди. — Не е честно, знаеш. Ще повярваш ли, няма да ни позволят да празнуваме Разпети петък! Дори деня на Вси светии, макар че предния ден няма да се учи, за да можем да се маскираме.