Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Уон-Ту виждаше всичко .

На Земята древните наблюдатели на звездите бяха дали имена на светлите точки, които бяха виждали нощем. Най-добре го бяха направили арабите. При тях въздухът бил сух и поради това нощното небе било ясно и не го замърсявали никакви електроцентрали или нефтени рафинерии, нито имало осветени магистрали или улици, изпълнени с нежелани светлини. Преди Галилей да изобрети телескопа, те можели да виждат до три хиляди звезди и на всички дали имена.

Уон-Ту можеше да вижда много повече звезди. По един или по друг начин той можеше да вижда почти всяка звезда в собствената си галактика (която по това време беше също и земна) — приблизително двеста и тридесет и осем милиарда, в зависимост от това кои гиганти са станали суперенови и преминават в черни дупки 14 14 Изключително плътно небесно тяло, чието гравитационно поле е толкова силно, че нищо не може да се откъсне от него, включително и електромагнитната радиация. — Б.пр. и кои нови са започнали да светят. Типът, разстоянието и посоката му бяха достатъчни — но той ги познаваше всички, повечето от онези в Магелановите облаци и малко от класа M-31 в съзвездието Андромеда. И „знаеше“ точно почти всички външни галактики на тази страна на оптическата граница чак до „синята мъглявина“. Той самият беше каталог. Много по-добър от тези на Харвард, Драпер или „Паломарско небе“.

Така че не му отне много време да разгледа подробно най-близките звезди. В края на краищата те бяха само около двадесет хиляди.

Важното беше, че имаше полезна информация за Хейг-тик. Беше известно, че Хейг-тик предпочита млади звезди, най-вече от вида, който земните астрономи наричат T-Таури 15 15 3вездите T-Таури се характеризират с неравномерна вариация на светлината, малка яркост и емисия на водородна линия. — Б.пр. обекти. Следователно Уон-Ту търсеше обикновени на вид звезди със силна литиева емисия при 660.7 нанометра 16 16 660.7 милионни от милиметъра. — Б.пр. .

Намери три достатъчно близко, за да бъдат възможно жилище на неговия непослушен син.

С еквивалент на иронично повдигане на рамене Уон-Ту стреля и към трите. Реши, че е унищожил най-малко две от тях. Все пак имаше достатъчно звезди и във всеки случай не след дълго — не повече от около един милион години — те щяха да бъдат заселени от някакви неизвестни същества и отново щяха да станат обитаеми.

След като изпрати инструкциите, той се върна към другия си проект. Беше доволен. Докато работеше, дузина други звезди избухнаха и умряха. Ако тъкмо Хейг-тик извършваше сондиращ обстрел, може би вече беше извън играта.

Но който и да беше, Уон-Ту не желаеше той да знае, че не е успял.

На четиридесет и първия рожден ден на Виктор — е, не беше точно неговият рожден ден, макар че беше 38-и пролет и Виктор след прецизно преизчисление в нюманхоумски години отдавна беше избрал тази дата като изходна за възрастта си — във всеки случай на този рожден ден той беше на възраст, еквивалентна на двадесет земни години. Зрял мъж. На Нюманхоум също беше определено зрял мъж, достатъчно голям за всичко, което може да върши един възрастен. Вече беше направил две бебета, за да го докаже.

Майката на двете деца не му беше съпруга, но това не беше необичайно за Нюманхоум. Почти всеки преминал пубертета създаваше деца за колонията независимо дали беше женен, или не. Дори неговият баща отново беше помогнал за увеличаване на населението. Когато малката Едуина Сорикейн стана на четиринадесет години (нюманхоумски; земен еквивалент около седем), тя имаше две по-малки братчета и се беше научила да им сменя пеленките. Населението на Нюманхоум беше станало повече от шест хиляди. Две трети от тях бяха по-млади от Виктор, поради което вероятно Виктор се чувстваше достатъчно голям за капитан на океански товарен кораб. Той всъщност желаеше да лети в космоса, разбира се, но нямаше такава възможност. Пък и не беше достатъчно голям да бъде летец. Но капитан на кораб все пак беше доста добра работа.

Виктор, разбира се, беше достатъчно голям, за да се ожени, ако имаше такова желание. Майка му често му напомняше този факт. „Реза е добро момиче“ казваше тя понякога, когато той беше вкъщи между пътуванията до фермите на Южния континент или трите нови плантации на архипелаг Запад. Или пишеше в писмата си как младият Били Стокбридж „сега, можеш ли да повярваш, двадесет и шест годишен (нюманхоумски години) и доста хубав, почти зрял мъж, започна да свири на китара в дует с флейтата на Реза Макган, въпреки голямата разлика във възрастта…“ — На новия свят хората не държаха много на тези неща — и че не е ли време той, Виктор, да вземе решение по този въпрос.