Алън Кол - Вихър

Гранатата се удари, подскочи и експлодира едва на метър от местоположението на нападателите. Тримата се изправиха и докато мълниите се сипеха наоколо и гръмотевиците отекваха зловещо, Синд нададе бойния вик на Бор и тримата се спуснаха напред, трима срещу… срещу кой знае колко много.

Стен, чист блъф, чист гняв, изрева:

— Айо… Гуркали!

Боен вик, добър колкото и всеки друг за последна битка.

Воят се блъсна и се отрази в околните сгради. И гурките го чуха.

И атакуваха.

Черна вълна от мъже се изсипа от нощта, оръжията забълваха огън, а после се врязаха сред враговете. Мъжете се обърнаха, смутени от внезапната атака в гръб, а гурките измъкнаха кукритата и започнаха да секат.

Два екипа от стрелци гурки притичаха покрай Стен и другите, всеки с леко автоматично оръжие. Като се движеха като по учебник, те се спуснаха надолу и откриха огън към алеята.

Докато Стен осъзнае, че е жив и ще остане жив — или поне ще се измъкне от тази скапана алея, — никой от нападателите му не можеше да се похвали със същото.

Дъждът падаше чудодейно по лицето му. Раменете на Синд, когато ги прегърна, бяха най-успокоителното нещо, което беше познавал. Усмивката на Алекс беше най-приятелското изражение, което беше виждал.

Сигнални факли светнаха на мястото, откъдето нападателите ги бяха атакували. Тримата се отправиха натам.

Макаджири Гурунг го очакваше.

— Сър, беше ни трудно да ви открием. Този район е много заплетен. Трябваше да ни повикате по-рано. И когато излезете следващия път, ще носите ли локатор?

— Как изобщо разбрахте, че сме излезли от посолството? — попита Стен.

Макаджири сви рамене.

— След като господин Килгър откри тайния проход, ние също попаднахме на него. Макар че той не бе сложил проследяващи устройства в прохода, ние го сторихме. Разбирате ли, ние не сме толкова добри като господин Килгър и не можем да усетим, докато спим дълбоко, дали някой убиец няма да се промъкне, за да ви нападне през прохода. Ние, гурките, имаме нужда от всяка помощ, която можем да си осигурим.

Стен, Синд и Алекс се спогледаха.

— Добре — каза Стен накрая. — Значи знаете всичко. Предполагам, единственият въпрос, който остана без отговор, е къде са Бор?

— Горе на моста. И по крайбрежието. Имаше много хора с оръжие и ние сметнахме, че трябва да се обезвредят. Бор поискаха тази чест. Ние се съгласихме, тъй като те са далеч по-умели в дипломацията от нас.

Това значеше, че и там няма пленници.

— Искам гравислед — каза Стен — и, като се върнем в посолството, силно питие.

— Очаква ви — отвърна Макараджи Гурунг. — В улицата.

С кимване Алекс дръпна Стен настрани, докато вървяха по алеята.

— Момко, този път смъртта беше малко по-близко, отколкото ми е приятно. Дали не е време да спрем да воюваме?

— Май си прав.

— Знаеш ли кое е най-интересното нещо тази вечер?

Стен знаеше. Някой умишлено се беше опитал да убие пълномощния посланик на Вечния император. Не в разгара на битката, а по пряка заповед.

Всяко разумно същество щеше да е наясно, че подобно убийство ще предизвика светкавичен и смъртоносен отговор от страна на Императора.

Стен съзнаваше, че тук, на Джохи, има хора — фракции, — в сравнение с които ненормалниците, с които се беше сблъсквал досега, изглеждат нормални и миролюбиви създания.

И оставаше въпросът на кого принадлежеше тази полупрофесионална армия? Минохвъргачки… автоматични оръжия… хора, атакуващи като добре обучени или поне минали някакво обучение войници.

Те принадлежаха на някого.

Стен си спести възгласите на възмущение, като се чудеше каква правдоподобна история би съчинил някой за прикритие на кървавата смърт на една-две роти стрелци.

Но през последвалите дни инцидентът не се спомена.

От никого.

Включително и от полицията на Рурик.

Предложението беше много кратко. Беше написано на ръка на три страници върху старинна хартия. Безкръвният мъж срещу Императора приключи с четенето и остави страниците на бюрото.

— Какво ще кажеш? — попита Императорът.

— Интересно е, сир — изрече мъжът с неутрален тон.

Което не беше учудващо, тъй като всичко около Пойндекс беше неутрално. На времето беше оглавявал корпус „Меркурий“ — имперското разузнаване — в последните дни на Таанската война. Ефективен, безстрастен войник, той беше продължил службата си под командването на Тайния съвет. По-късно, като част от политическа интрига, дори бе издигнат за младши член на Съвета.