Алън Кол - Вихър

Последваха вълни от пехотни атаки. Мъже и жени, които маршируваха гордо в стегнати редици под убийствения огън.

Те умряха, но същото се случи и с имперската гвардия.

Беше видяла Алекс да ругае и да слага импровизирана превръзка върху кървава, макар и повърхностна рана от шрапнел на крака си, преди да се отдаде отново на сражението. Ото също беше ударен. Но след като раната му беше превързана, той се върна към редиците като наблюдател за минохвъргачния екип на гвардията.

Синд се зачуди дали могат да устоят още една, две или три атаки, преди вълната да ги помете.

Не бяха имали никаква възможност да се изтеглят и да се отправят към „Виктори“, стига корабът все още да беше на мястото си.

Стен залегна до нея.

И двамата бяха мрачни. Окървавени, но поне кръвта не беше тяхна. Очите им проблясваха гневно.

— Е?

— Останали са ми два снаряда, шефе.

— Ето. — Стен й подаде още един пълнител с АМ2 снаряди.

— Бъди мелодраматичен — предложи тя. — Целуни ме.

Изражението на Стен стана озадачено, той понечи да се подчини, после се дръпна назад при звука на:

— Проклет да съм. Погледни!

Този път атаката беше комбинирана — от пехота и бронирани машини.

И начело на водещата машина се намираше…

Синд сграбчи екзотичната си пушка и се взря. Видя хубавото лице и сребърната коса.

— Той е! Искаш ли привилегията?

— Давай. Стигат ми толкова забави за днес.

Мъжът върху верижната машина беше генерал Даул. Синд предположи, че е сметнал тази атака за решаваща и е избрал да я предвожда лично.

Смело.

Смело, но глупаво, заключи Синд, докато натискаше спусъка и снарядът АМ2 разкъса гръдния кош на генерала на парчета.

— Благодаря — каза Стен.

Синд се протегна към уилигъна. Смъртта на водача им дори не беше забелязана от прииждащите войници.

Вълна след вълна те се изсипваха на площада. Синд насочи дулото към редиците им, после реши да ги изчака да се приближат.

Вдигна глава, за да види по-добре — и очите й се разшириха.

— Джамчид и Холерик — прошепна тя с глас, изпълнен с богобоязън, докато призоваваше боговете на Бор. — Сарла и Лараз.

Спускащ се над покривите, гърчещ се като голяма черна змия, идваше циклон, който поглъщаше всичко по пътя си. И зад първият фуниевиден облак… още един. Един… два… Синд преброи шест, които се извиваха напред и назад като бедра на гигантски танцьор, докато приближаваха.

Стен си спомни „да убие хиляда души за четиридесет минути… да прекара сламка през наковалня… да захвърли четири тактически кораба… на половин километър разстояние…“

Торнадата подеха отломките, докато се приближаваха. Покрив. Барака. Гравислед. Личен кораб. Паднал тактически кораб. Мъж. Завъртя ги, унищожи ги, смаза ги така, че да не могат да бъдат разпознати, а после ги използва като оръжия.

Ушите на Синд писнаха и тя преглътна.

Ревът беше по-силен от огнестрелен залп и алтайските войски замряха. Обърнаха се и видяха циклоните.

После първият вихър достигна Площада на Каканите.

Засмука войниците и оръжията им като прахосмукачка. Вдигна ги и ги захвърли встрани.

Стен се изправи. Крещеше. Никой не го чу.

Махна с ръка назад. Назад — към „Виктори“.

Второ торнадо нахлу на площада. И двата фуниевидни облака се извиваха и въртяха, сякаш не бяха сигурни накъде да продължат.

Имперските войници побягнаха пред този нов демон, срещу който никой не беше и помислял, че ще се изправи.

Но не изпаднаха в паника. Бягаха — но бавно, за да помагат на контузените и ранените. Носеха или оръжията си, или носилки.

Стен и Алекс стояха на мястото, където широкият булевард се разтваряше, булевардът, над който Стен беше преминал с „Виктори“ към посолството преди цял един живот.

Площадът се превърна във вряща черна маса, след като още едно торнадо се появи на сцената. Стените на двореца поддадоха и се огънаха към зоната от ниско налягане, създадена от циклоните, и бяха засмукани и издигнати на хиляди метри по-високо към надвисналите облаци.

После вихърът се устреми отново напред, докато вятърът виеше, право през двореца, който някога беше гордостта на Каканите, а после за кратко беше приютявал доктор Искра.

Дворецът изчезна във вихъра.

Спътниците на торнадото, родени от голямата облачна стена, се спуснаха и започнаха неумолимо да поглъщат войниците на Алтайския куп, крехката конфедерация, за която се биеха, и безсмислената суетност на двореца, който беше символ на властта в Рурик.