Алън Кол - Вихър

Стен беше двойно по-изненадан, когато се изкачи на платформата. Първо видя Мениндер. Интересно. Някой или нещо го беше изкарало от траура му.

Втората изненада — и му трябваше миг преди да разпознае съществото — беше Милхауз, бунтовникът, сега в черната униформа на това ново „студентско“ движение, което Искра беше създал, а Стен само беше чувал за него.

Имаше две по-възрастни същества до Милхауз — родителите му. Милхауз срещна погледа на Стен, понечи да се извърне, сетне дръзко се взря напред.

Стен се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни лицето, не успя, но за да бъде любезен, кимна: „Може би сме се виждали на някое благотворително събитие?“

Почти почувства съжаление към проклетника. Хората, които сменяха убежденията си, рядко печелеха доверие — и всеки го знаеше, особено онези, които ги бяха вербували. Вярно в шпионажа, вярно и в политиката. Милхауз имаше само едно бъдеще — да бъде използван от доктор Искра, докато му е нужен, и после да бъде освободен.

И тъй като Искра беше Искра, помисли си Стен, това освобождаване най-вероятно щеше да е свързано с плитък гроб, а не със скришно оттегляне.

Не повече, отколкото Милхауз заслужаваше.

Стен, последван от Килгър, си проправи път до отреденото му място. Любезен поздрав към Даул, пременен в пълна парадна униформа, окичена с медали. Кимване към другите почетни гости и политици.

Спря се до Мениндер.

— Радвам се — каза той — да видя, че сте се възстановили от трагедията на семейството ви.

— Да — отвърна Мениндер и кимна едва доловимо към емблемата на Искра. — Никой не може да проумее колко съм благодарен, че намерих нови приятели, които ме разведриха, като ми казаха колко много значи останалата част от семейството и как трябва да се погрижа за древните си имения, и, като цяло, ме убедиха да захвърля траура.

Точно както беше предположил Стен. Мениндер беше изнуден да присъства.

Военният оркестър започна да свири нещо, което би могло да мине за музика, и доктор Искра със своите помощници по петите се спусна надолу по стъпалата на дворцовата тераса и мина бавно през огромният пуст площад до платформата.

— Имаш ли идея — прошепна Стен на Килгър — защо докторът няма да оглежда войските от обичайното място?

— Попитах — изсъска Килгър. — И ми казаха, че е защото терасата е далече. А докторът иска да е близо до малките си герои.

— Доста евтина лъжа.

— Да. И това, което ме тревожи, е, че платформата не е построена правилно.

Килгър беше прав — не беше на повече от метър и половина над земята. Основната предпазна мярка при размирици изискваше платформата да е достатъчно висока, за да затрудни полудялата тълпа да я залее.

Цимбалите удариха и военният оркестър заглъхна.

В моментната тишина Стен чу някъде отдалече пищенето на флейтата на някой уличен менестрел, който подготвяше тълпата.

И тогава, сякаш по поръчка, облаците се разсеяха, силни ветрове ги отвяха сякаш бяха мръсно пране, и невероятно синьо небе проблесна над тях.

Оркестърът засвири отново и парадът започна.

Площадът на Каканите се изпълни с тракането на ботуши, ръмженето на вериги и екота на маршова музика. От време на време Стен можеше да чуе нагласените подвиквания на гледащата тълпа.

Той аплодира, като удряше с горната част на ръката си в гърдите, в алтайски стил, докато поредното военно формирование минаваше покрай платформата.

— Пети батальон, Шести полк, Желязната гвардия на Перм — обяви невидимият коментатор по високоговорителите.

— Не ги ли видяхме вече?

— Не, шефе. Онова беше Шести батальон, Пети полк. Трябва да слушаш по-внимателно.

— Още колко дълго ще кара войските да минават пред нас?

— Проклет да съм, ако знам — прошепна Алекс. — Докато очите ни кръвясат и започнем да мърморим за чудесата на стария Искра. Това е масова хипноза, момче.

— Време е — каза Синд. Нейният наблюдател послушно се отдръпна от визьора и застана зад своята пушка. Синд зае позиция и започна своята смяна, като оглеждаше покривите на двореца и прозорците на своя сектор.

Другите екипи от снайперисти правеха същото — единият наблюдаваше, а другият чакаше зад пушката. Наблюдателят можеше да действа добре само за няколко минути, преди да започне да му се привижда движение като завеса, залюляна от вятъра, заплаха, която беше сянка от комин, или неща, които всъщност не съществуваха.

Архитектурният стил на двореца на Каканите не улесняваше работата им. Беше построен и допълнително украсен в стил, който можеше да се окачестви само като ранно неромантичен с готически водоливници.