Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

— Вижте сега, Доктор Ренфрю, ще бъда откровен с вас. Дошъл съм тук, за да направя преценка от името на Съвета, защото някои доста големи имена казаха, че в него имало някакъв смисъл. Не мисля, че притежавам специалните познания, за да направя както трябва тази преценка. Същото се отнася и за останалите членове на Съвета. В по-голямата си част ние сме еколози, биолози и администратори.

— Би трябвало да има по-широки специалисти.

— Да, естествено. В миналото идеята ни беше при нужда да викаме специалисти.

Ренфрю навъсено подметна:

— Я се свържете с Дейвис от Кралския колеж в Лондон. Той разбира от тази работа и…

— Няма време за това. Ние търсим спешни мерки.

— Толкова ли е зле? — бавно попита Ренфрю.

Питърсън замълча, сякаш бе стигнал прекалено далеч.

— Да. Така изглежда. — Мога да действам бързо, ако това е идеята ви — оживено каза Ренфрю.

— Вероятно ще се наложи.

— Би било по-добре, ако получим напълно ново поколение апаратура. — Ренфрю обхвана със замах лабораторията. — Американците са разработили нови електронни уреди, които биха подобрили нещата. Нужни са ни, за да сме наистина сигурни, че вършим нещо. Повечето от апаратурата, която ми трябва, се разработва в техните национални лаборатории — Брукхейвън и така нататък.

Питърсън кимна.

— Така пишеше в отчета ви. Затова и искам днес да се видя с онзи човек Маркъм.

— Той има ли необходимата тежест, за да наклони везните?

— Така мисля. Казаха ми, че го ценят, че е американец на място. Неговата Национална научна фондация от това се нуждае, за да се прикрие в случай…

— А, разбирам. Ами, Маркъм трябва да пристигне всеки момент. Елате да пием кафе в кабинета ми.

Питърсън го последва в разхвърляния кабинет. Ренфрю разчисти от един стол книги и листове хартия с нервните жестове на човек, внезапно разбрал, едновременно с госта си, че кабинетът му е в безпорядък. Питърсън седна, като повдигна панталоните на коленете си, после кръстоса крака. Ренфрю се въртя по-дълго от необходимото около остро миришещото кафе, защото искаше да си остави време, за да помисли. Нещата започваха зле и той се чудеше дали спомените от Оксфорд автоматично не са го настроили против Питърсън. Е, нищо — така или иначе напоследък всички бяха доста нервни. Навярно Маркъм щеше да позаглади нещата, щом пристигнеше.

Марджъри заключи кухненската врата зад себе си и заобиколи покрай къщата, понесла кофа с храна за пилетата в ръка. Задната морава беше спретнато разделена на четири с тухлени пътеки със слънчев часовник по средата. По силата на навика тя вървеше по пътеката и не стъпваше по мократа трева. Зад моравата се намираше симетричната розова градина — единственият й любим проект. Докато минаваше през нея и разкъсваше паяжините с тялото си, жената спираше тук-там, за да откъсне някой увяхнал цвят или да помирише някоя пъпка. Още бе рано, но няколко рози вече разцъфваха. Докато вървеше, тя говореше на всеки храст.

— Шарлот Армстронг, справяш се много добре. Виж всичките тези пъпки. Ще бъдеш истинска красавица това лято. Тифани, как си? Виждам по теб листни въшки. Ще трябва да те напръскам. Добро утро, кралице Елизабет, изглеждаш съвсем здрава, но стърчиш прекалено навътре в пътеката. Трябваше да те окастря повече от тази страна.

Някъде от далечината Марджъри чуваше чукане, което се редуваше с трелите на кацналия върху живия плет синигер. Със сепване осъзна, че чукането идваше откъм собствената й къща. Не можеше да е нито Хедър, нито Линда — те щяха да заобиколят отзад. Марджъри се обърна. От листата западаха дъждовни капки, когато тя се понесе покрай розовите храсти, бързо пресече моравата и заобиколи къщата, като остави кофата до кухненската врата.

Неугледно облечена жена с кана в ръка се извръщаше от предната врата. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала цялата нощ на открито — косата й бе сплъстена и по лицето й имаше сажди. На ръст беше приблизително колкото Марджъри, но доста слаба и с увиснали рамене.

Марджъри се поколеба. Жената също. Те се гледаха през подковообразната извивка на чакълената алея. После Марджъри се приближи.

— Добро утро. — Канеше се да попита: „С какво мога да бъда полезна?“, но се сдържа, тъй като изобщо не бе сигурна, че иска да направи каквото и да е за тази жена.

— Добрутро, госпойце. Можете ли да ми заемете мъничко млеко, как мислите? Отдавна обикалям за млеко, пък дицата още не съ закусвали. — Говореше уверено, но някакси неискрено.