Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

— Съмнявам се, че ще има някаква полза — спокойно отвърна Марджъри. — В наши дни има повече „пророци на гибелта“, както ги наричаш, отколкото каквито и да е други.

— Госпожица Креншоу смята, че всички просто трябва да се молим — упорито продължи Ники. — Тя казва, че това е наказание. А навярно и краят на света.

— Не мислите ли, че е доста глупаво, мила? — попита Марджъри. — Докъде щяхме да стигнем, ако всички само седяхме и се молехме? Вече трябва да разбирате тези неща. И между другото, деца, най-добре да побързате, за да не закъснеете за училище.

— Госпожица Креншоу ни учи: „Гледайте момината сълза“ — промълви Ники, докато излизаше от стаята.

— Е, аз не съм някаква си проклета момина сълза — рече Ренфрю, бутна назад стола си и се изправи, — тъй че по-добре да тръгвам и да се захващам с новия ден.

— И ме оставяш да преда, а? — усмихна се Марджъри. — Няма друг начин, нали? Ето ти обяда. Тази седмица пак няма месо, но взех парче сирене от фермата и извадих малко ранни моркови. Мисля, че тази година ще имаме и картофи. Би ти харесало, нали? — Тя се повдигна на пръсти и го целуна. — Надявам се интервюто да мине добре.

— Благодаря ти, мила. — Той усети отново старото познато стягане. Трябваше да получи онази стипендия. Беше вложил в проекта страшно много време и мисъл. Трябваше да получи уредите. Всичко трябваше да се провери.

Ренфрю излезе от къщата и се качи на велосипеда си. Вече излизаше от кожата на семеен мъж и мислите му се насочваха към лабораторията, към днешния инструктаж на лаборантите, към предстоящото интервю с Питърсън.

Той бързо въртеше педалите и излезе от Грантчестър, а после заобиколи покрай Кеймбридж. През нощта беше валяло. Над разораните ниви висеше ниска мъгла, която смекчаваше светлината. От новопоявилите се зелени листа на дърветата висяха водни капчици. Влагата блестеше по килима от диви зюмбюли, който покриваше полянките. Уличката тук минаваше покрай малък поток, обрасъл с елша и коприва. Ренфрю можеше да види как бръмбарите, наречени водни лодкари, се щурат насам върху водната повърхност с веслоподобните си крачета и вдигат малки вълнички. По бреговете като златен килим цъфтяха лютичета и от върбите се спускаха дълги, меки, мъхнати реси. Беше свежо априлско утро, точно като някога, когато бе момче в Йоркшир и обичаше да гледа как под бледото утринно слънце от полята се надига мъгла и зайците побягват при приближаването му. Алеята, по която караше, беше потънала дълбоко през годините и главата му бе почти на равнището на корените на дърветата от двете й страни. До ноздрите му се донасяше мирис на влажна почва и измита от дъжда трева, примесен с остър дъх на въглищен дим.

Някакви мъж и жена го изгледаха с безразличие, когато мина покрай тях. Те лениво се бяха облегнали на хлътнала дървена ограда. Ренфрю сбърчи лице. Всеки месец в областта прииждаха все нови и нови преселници, като си мислеха, че Кеймбридж е богат град. От дясната му страна се намираше кланицата на стара ферма. Миналата седмица зеещите черни прозорци бяха покрити с вестници, дъски и парцали. Беше изненадващо, че преселниците не бяха надушили мястото по-рано.

Последната част от пътя, която минаваше през предградията на Кеймбридж, бе най-лоша. Улиците бяха препречени с паркирани и изоставени на всяка крачка автомобили. Беше разработена национална програма за тяхното рециклиране, но единственото, което Ренфрю видя от нея, бяха безкрайните приказки по телевизията. Запровира се между колите, които стояха там като безоки, безкраки бръмбари, освободени от всичките си подвижни части. В някои от тях живееха студенти. Сънливи лица се обръщаха да го гледат, докато се клатушкаше покрай тях.

Той заключи велосипеда си на оградата пред „Кавендиш“. На паркинга забеляза само една кола. Онова леке Питърсън сигурно нямаше да дойде толкова рано. Още нямаше 8:30. Ренфрю се затича нагоре по стъпалата и прекоси преддверието.

За него съвременният комплекс от три сгради беше анонимен. Първоначалният „Кав“, където Ръдърфорд бе открил ядрото, представляваше старо тухлено здание в центъра на Кеймбридж, днес музей. От „Мадингли роуд“, на двеста метра разстояние от него, човек можеше да го помисли за застрахователен център, фабрика или изобщо всякаква бизнес-сграда. Когато го откриха в началото на 70-те години, „новият Кав“ беше безупречен, боядисан в хармонични цветове, с килими в библиотеката и със запълнени лавици. Сега коридорите бяха едва осветени и много лаборатории зееха пусти и без никакви уреди. Ренфрю се насочи към собствената си лаборатория в сградата „Мот“.