Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

— О, недейте, наистина — засмя се тя.

— Съгласен. В края на краищата, това е парти. Въпросът е, че тук съпругът ви се е натъкнал на някаква едра риба. Експериментът му с тахионите в известен смисъл прави крачка напред от идеите на Айнщайн. Откритието, че частиците се движат по-бързо от светлината, означава, че онези двама движещи се наблюдатели няма да се съгласят кое събитие се е случило първо. Точно затова се обърква чувството за време.

— Но естествено, трудността е само при свързването. Проблем с тахионовите лъчи и така нататък.

— Не, напълно грешите. Въпросът е фундаментален. Вижте, „светлинната бариера“, както е била наречена, ни е държала във вселена с объркано чувство за едновременност. Но поне сме можели да кажем в каква посока тече времето! Сега не сме в състояние да сторим дори това.

— А като използваме тези частици? — колебливо попита Марджъри.

— Да. Според нас, те рядко се срещат в природата, затова преди това не сме виждали ефектите от тях. Но сега…

— Няма ли да е по-вълнуващо да построим тахионов космически кораб? Да пътуваме сред звездите?

Той яростно поклати глава.

— В никакъв случай. Единственото, което прави Джон, са потоци от частици, а не твърди предмети. При това как ще се качите на космически кораб, който минава покрай вас по-бързо от светлината? Идеята е безсмислена. Не, действителното значение тук са сигналите, цял нов клон от физиката. И аз… аз имам късмета да работя върху това.

Марджъри инстинктивно протегна длан и го потупа по ръката в изблик на беззвучна радост при последното изречение. Беше приятно да види човек, изцяло потънал в нещо извън самия него, особено в последно време. При Джон бе същото, разбира се, но някакси по-различно. Неговите емоции се заглушаваха в манията му по уредите и в някакво вътрешно вълнение, едва ли не непокорен гняв към вселената задето крие своите тайни. Навярно тук бе разликата между това само да мислиш за експерименти като Грег и наистина да трябва да ги правиш. Сигурно, когато ръцете ти са изцапани, е по-трудно да вярваш в суровата математическа красота.

Към тях приближи Джеймс.

— Грег, имаш ли някаква информация за политическите настроения във Вашингтон? Чудех се…

Марджъри разбра, че мигът между нея и Грег е приключил, и се отдалечи, като оглеждаше геометрията на гостите си. Джеймс и Грег потънаха в политически разговор. Грег незабавно превключи темата. Двамата бързо обсъдиха постоянните стачки и Профсъюзният съвет отнесе по-голямата част от вината. Джеймс попита кога американското правителство може отново да открие стоковата борса. Джон неловко се мотаеше наоколо. Колко странно, помисли си Марджъри, един мъж да е толкова неспокоен в собствения си дом. По набръчканото му чело тя разбираше, че съпругът й се колебае дали да се присъедини към двамата мъже. Той не знаеше нищо за стоковата борса и я презираше като форма на хазарт. Марджъри въздъхна и се смили над него.

— Джон, ела и ми помогни, моля те. Отивам да подредя първото блюдо на масата.

Той с облекчение се обърна и я последва в къщата. Тя провери нашарения сив пастет и сложи в чиниите спирали от моркови и маруля от зеленчуковата си градина. Джон й помогна да нареди парчетата масло и филийките домашно изпечен хляб, после предпазливо отвори няколко бутилки от домашното й вино.

Марджъри тръгна сред групичките разговарящи хора и с весели подканващи подвиквания ги подбра към масата. Чувстваше се съвсем като овчарско куче — вървеше отзад и подтикваше онези, които бяха стигнали до някакъв интересен въпрос и бяха престанали да се движат към къщата. На масата, украсена с цветя от градината и с индивидуални свещи, изкусно завити в салфетките, се разнесоха тихи одобрителни възклицания. Марджъри нареди гостите на местата им — Джан до Джеймс, тъй като изглежда се разбираха добре. Грег седна до Хедър, която като че ли бе малко нервна от това.

— Марджъри, ти си истинско чудо — заяви Хедър. — Този пастет е великолепен. И това е домашен хляб, нали? Как си успяла да се справиш с режима на електричеството и всичко останало?

— За Бога, да. Не е ли ужасно? — възкликна Грег. — Имам предвид режима на електричеството — бързо прибави той. — Пастетът е отличен. И хлябът е чудесен. Но да имаш електричество само по четири часа дневно — невероятно. Не знам как живеете така, хора. — И разговорът се разпадна в многобройни обяснения: „Това е експериментална мярка, нали разбирате?“… „мислите ли, че ще продължи дълго?“… „прекалено много несправедливости“… „фабриките получават електричество, разбира се“… „непостоянно работно време“… „страдат само стари нещастници като нас“… „бедните не ги е грижа, нали?“… „щом могат да отворят консерва боб и шише бира“… „богатите, които имат всички онези електрически джунджурии, дето“… „затова режимът ще бъде отменен“… „просто върша всичко едновременно — прането, чистенето и… между десет и дванайсет и вечерно време“… „следващия месец ще стане още по-зле, когато часовете отново се променят“… „в Източна Англия ще е както сега в централните райони: от дванайсет до два и от осем до десет“…