Лари Нивън - Дар от Земята

— И друг път съм го чувала.

Исус Пиетро зяпна изумен от собствената си реакция. Беше завладян от възхищение пред това крехко създание — и дори от страстно желание. Непокорната колонистка изведнъж се превърна в единствената жена на този малък свят. Исус Пиетро съумя да задържи каменното изражение на лицето си, докато вълната от чувства не се отдръпна. Това отне няколко секунди.

— А какво знаеш за Матю Келер?

— За кого? Искам да кажа…

— Че предпочиташ да не ми отговаряш. Мис Торнкуист, вие вероятно знаете, че на нашата планета няма лекарства за извличане на истината. В корабната библиотека се съхраняват подробни указания за това как да се приготви скополамин, но екипажът не ми позволява да се възползвам от тях. Бях принуден да изобретя други начини. — Той забеляза, че тя неволно се напряга. — Не, не. Няма да те боли. Ако си позволя да те измъчвам, ще ме изпратят в органната банка преди теб. Това, което ти предстои, по-скоро прилича на приятна почивка.

— Мисля, че знам за какво говорите. Кастро, що за човек сте вие? Та вие сте наполовина колонист? Защо поддържате страната на екипажа?

— В името на понятия като законност и ред, мис Торнкуисг. На нашата планета съществува само една сила, способна да ги създаде и запази и това е екипажът. — Исус Пиетро натисна бутона за повикване.

Не можа да се отпусне, докато не отведоха момичето, а след това изведнъж цялото му тяло се разтрепери. Дали Поли забеляза пламналото в него желание? Колко неловко се получи. Не, сигурно е решила, че той й се сърди. Да, така е станало.

Поли крачеше из лабиринта от коридори, когато изведнъж си спомни Матю Келер. Защо Кастро я бе попитал за него? Та той дори не е член на организацията. Дали пък това не означава, че Келер е успял да избяга?

Странно се получи снощи. Мат й харесваше. Заинтригува я. А после изведнъж… За него това е изглеждало, сякаш внезапно го е зарязала. Е, сега вече няма значение. Но Изпълнението трябва да го освободи. Той беше само едно от подставените лица. Кастро. Защо й наговори всичките тези неща? Дали пък това не е част от „ковчежната терапия“? Каквото и да я чака, ще търпи, докато може. Нека Кастро се безпокои за това кой още знае тайната на рамробот 143. Тя не каза на никого. Нищо, нека трепери.

Момичето зяпаше с приятно удивление извитите стени и тавана, боядисани в жизнерадостни тонове, спираловидната стълба и изтъркания, потъмнял килим от домашна трева. Тя разглеждаше вдигащия се на облачета прах под краката й и от време на време плъзгаше ръка по грапавата повърхност на строителния корал в местата, където боята се беше олюпила. Новият й пуловер сякаш сияеше сред мрачната атмосфера на изоставената къща.

— Колко е стара — прошепна тя. Говореше с аристократичен акцент, чудноват и забързан.

Мъжът вдигна ръка от талията й, за да й покаже с широк жест стаята.

— Ето как живеят те — произнесе той със същия акцент. — Точно така. Сигурно си видяла и другите къщи по време на полета към езерото.

Мат се усмихна, докато ги гледаше как се изкачват по стълбите. Той самият никога досега не беше виждал двуетажен коралов дом, твърде трудно беше да се раздуе строителният балон до подобни размери, а и вторият етаж след време се смъкваше, или провисваше, ако не бъде поддържан постоянно. Като толкова искат да видят как живеят колонистите защо не слязат на плато Делта?

Какво всъщност ги интересува? Техният живот сигурно е много по-разнообразен.

Странни хора са те. Трудно е да ги разбереш, не само заради напевната бързина, с която произнасят думите, но и заради това, че самите думи имаха други значения. Лицата им също бяха странни, чужди, с разширени ноздри и високи, изпъкнали скули. В сравнение с хората, които Мат познаваше, те бяха слабосилни, с недоразвити мускули и толкова грациозни и красиви, че Мат дори се усъмни дали говорещият е мъж. Което не пречеше видът му да бъде такъв, сякаш му принадлежи целият свят.

Подведе го изоставената къща. Дори реши, че всичко е загубено и ей сега ще го заловят, когато двамата горе неочаквано кацнаха пред къщата и взеха да я разглеждат, надничайки навсякъде. Но ако има късмет, може въобще да не слязат при него.

Беше се притаил в един шкаф, а сетне, докато оглеждаха другата част на къщата, изтича навън, сграбчи кошницата с припасите им и побягна към гората. Имаше едно място, където все още можеше да се скрие. Място, за което трябваше да се сети по-рано.

Той прескочи ниската каменна стена, без да изпуска кошницата с храната. Откъм страната на пропастта беше оставен тесен гранитен корниз — ширината му не надхвърляше три фута. Мат седна със скръстени крака, опрял гръб в стената, а краката му помръдваха само на няколко инча от зеещата долу пропаст. След това отвори кошницата с приготвената за пикника храна.