Фредерик Пол - Човекът плюс

Когато Сюли Карпентър застъпи слеобедно дежурство, тя донесе на Роджър две изненади: касета с интервюто, взета назаем от отдела за връзки с обществеността (по-точно: от цензурата) и една китара. Най-напред му даде касетата и го остави да види интервюто, докато оправяше леглото и сменяше водата на цветята.

Щом свърши, подхвърли весело:

— Мисля, че жена ти се държи чудесно. Срещала съм веднъж Хагар Хенгстрьом. Тя е много трудна жена.

— Дороти изглежда добре — отвърна Роджър. Нито по изкуственото му лице, нито в равния му глас не се забелязваше някакво вълнение, но крилата на прилеп безспирно трептяха. — Винаги съм харесвал тези панталони.

Сюли кимна и отбеляза за себе си: цепнатите от двете страни на краката панталони оголваха доста от плътта й. Очевидно стероидите, имплантирани в Роджър, си вършеха работата.

— А сега имам още нещо — каза тя и отвори калъфа на китарата.

— Ще ми посвириш ли?

— Не, Роджър. Ти ще посвириш.

— Не мога да свиря на китара, Сюли — запротестира той.

Тя се засмя.

— Говорих с Брад и мисля, че ще бъдеш удивен. Ти не си просто различен, Роджър. Ти си страхотен. Ето например пръстите ти.

— Какво, пръстите ми?

— Е, аз свиря на китара от деветгодишна и ако спра за две седмици мазолите на пръстите ми изчезват и трябва да започвам всичко отначало. Твоите пръсти нямат този проблем; те са достатъчно твърди и издръжливи за идеален акорд по струните още от първия път.

— Добре, само че трябва да знам за какво говориш. Какво е „акорд“?

— Натисни ги. Ето така. — Тя дрънна по струната сол, след това ре и до. — Сега опитай ти. Единственото нещо, за което трябва да внимаваш, е да не влагаш прекалено много сила. Трошлива е. — Подаде му китарата.

Той сви палеца си над струните, както я бе виждал да прави.

— Добре — поздрави го Сюли. — Сега изсвири сол. Закръгли пръста върху трета позиция на горната струна ми — ето там. Първият пръст върху втора позиция на ла. Средният пръст на трета позиция на долно ми. — Тя водеше ръцете му. — Сега ги удари.

Той удари струните и я погледна.

— Хей. Става добре.

Тя се усмихна и го поправи.

— Не добре. Отлично. А сега — до. Палецът на втора позиция върху струна си, средният пръст тук, безименният — там… Добре. А сега ми изсвири сол.

За негово учудване Роджър изсвири перфектен акорд.

Тя се усмихна.

— Виждаш ли? Брад беше прав. След като веднъж си опитал един акорд, вече го знаеш; 3070 го запомня вместо теб. Това, което трябва да направиш, е да помислиш „сол акорд“ и пръстите ти сами ще го правят. Сега си — продължи тя с тъга — около три месеца по-напред от мен, когато започнах да свиря на китара.

— Много е хубаво — каза Роджър, като опита три акорда един след друг.

— Това е само началото. Сега изсвири четири такта, нали знаеш едно, две, три, четири. Със сол струна… — Тя слушаше, след това кимна. — Добре. Сега: сол, сол, сол, сол, сол, сол, сол, до, до, сол, сол… Добре. Сега отново, само че този път след до, до изсвири ре, ре, ре… Пак добре. Сега и двете, едно след друго…

Той свиреше, а тя запя:

„Кумбая, господарю мой! Кумбая, господарю мой! Kумбая…“

— Е-хей — извика Роджър доволен.

Тя поклати слисано глава.

— Три минути, откакто взе китарата, и вече си готов да акомпанираш. Ето, донесла съм ти школа с акорди и някои лесни парчета. Когато се върна, трябва да ги свириш всичките, а аз ще ти обясня подръпването, удрянето по струните и глисандото.

Показа му как да разчита всеки акорд и го остави щастливо да разгадава първите шест модулации на фа.

Когато излезе от стаята, тя поспря, за да свали контактните си лещи, и се насочи към кабинета на директора. Секретарката я покани да влезе.

— Той е щастлив с китарата, генерале! — докладва тя. — Повече отколкото с жена си.

Върн Скейниън кимна и завъртя ключа на системата за връзка върху бюрото: акордите на „Кентъки бейб“ се носеха от стаята на Роджър. Изключи я и продължи:

— За китарата ясно, майор Карпентър. А съпругата му?

— Страхувам се, че я обича — каза тя бавно. — Това донякъде е добре. Но от определен момент нататък мисля, че ще имаме неприятности. Мога да му помагам, докато е тук, в тази сграда, но той ще бъде дълго време самотен и тогава… не знам.

— Изплюйте камъчето, майор — остро нареди генералът.

— Мисля, че ще му липсва повече, отколкото може да понесе. И сега е доста зле. Наблюдавах го, докато гледаше записа. Не помръдна нито мускул, абсолютно концентриран, не искаше да изпусне нищо. А когато се озове на шестдесет милиона километра от нея? — Всичко е записано, генерале. Ще включа компютърната симулация и след това може би ще бъда по-точна. Но съм загрижена.