Фредерик Пол - Човекът плюс

Четвърто иззвъняване…

Навярно бяха там, двамата, голи и съвокупляващи се на пода пред видеофона. Тя сигурно ще каже: „Иди в другата стая, скъпи, искам да видя кой звъни“. А той ще отвърне през смях: „Не, нека така да отговорим“. А тя… Пети звън… и растерът избухна в цветовете на лицето на Дороти. Мембраната прошепна:

— Ало?

Със скоростта на звука ръката на Роджър се стрелна и закри обектива.

— Дороти — гласът му прозвуча дрезгаво и равнодушно. — Как си?

— Роджър! — извика тя. Удоволствието в гласа й беше съвсем искрено. — О, скъпи, толкова се радвам да те чуя! Как се чувстваш?

Той отвърна автоматично:

— Добре.

И млъкна, подсъзнателно усещайки безсмислието да разказва какво му се беше случило, да изброява тестовете и да описва тренировките. В същото време втренчено следеше образа на екрана, с всички сензори включени на максимално усилване.

Тя изглеждаше… Как? Уморена? Това, че изглеждаше уморена, беше потвърждение на неговите страхове. Тя пируваше с Брад всяка нощ, без да я е грижа за болката и палячовското унижение на съпруга й. Отпочинала и весела? Това, че изглежда отпочинала и весела също беше потвърждение. Означаваше, че се отпуска и забавлява… отново без да я е грижа за страданията на съпруга й.

Наистина с мозъка на Торауей всичко беше наред, нямаше никакъв дефект в изграждания от години навик да анализира и прави логически заключения. Той не пропусна да отбележи, че играта, която играеше, се наричаше „Ти губиш“. Всичко можеше да бъде доказателство за вината на Дороти. И колкото и внимателно да сканираше образа, с колкото по-чувствителни сетива да я проучваше, тя не изглеждаше враждебна или подигравателно нежна. Изглеждаше просто като Дороти.

Когато си го помисли, усети завладяваща вълна от нежност, която прекърши гласа му:

— Липсваш ми, скъ-ъпа — тонът му остана равнодушен. Единственото, което говореше за чувствата му, беше тази сричка, удължена с частица от секундата: „Скъ-ъпа“.

— И ти ми липсваш. Стараех се непрекъснато да съм заета, мили — бърбореше тя. — Боядисах кабинета ти. Ще бъде изненада, но има толкова много време, докато го видиш… ще е в нежно розово. С лютичета по дървенията и, смятам, светлосин таван. Харесва ли ти? Щях да го направя целия в охра и кафяво, цветовете на есента, цветовете на Марс, за да празнуваме. Но си помислих, че като се върнеш ще ти е писнало от марсианските цветове! — И бързо, без пауза: — Кога ще те видя? — промяната в гласа й го изненада.

— Изглеждам доста ужасно — отвърна.

— Зная как изглеждаш. О, господи, Роджър, мислиш ли, че Мидж и Бренда, и Сали, и аз не сме говорили за това през последните две години? Откакто започна програмата. Виждали сме скиците. Видяхме и фотографиите на макетите. Видяхме и снимките на Уили.

— Не съм съвсем като Уили. Нещата се промениха…

— И това зная, Роджър. Брад ми е разказвал. Искам да те видя.

В този миг лицето на съпругата му внезапно се превърна в маска на вещица. Куката за плетене в ръката й стана дръжка на метла.

— Виждала си се с Брад?

Не се ли забави за микросекунда, преди да отговори?

— Мисля, че не трябваше да ми казва, поради мерките за сигурност. Но аз настоявах. Не е толкова лошо, скъпи. Аз съм голямо момиче. Мога да го понеса.

За момент на Роджър му се прииска да дръпне ръката си и да открие обектива, за да бъде видян, но започваше да се притеснява, чувстваше се странно. Не можеше да разбере усещанията си. Беше ли това виене на свят? Вълнение? Някаква повреда в електронната му половина? Знаеше, че остават секунди, преди Сюли или Дон Кейман, или някой друг да влезе, предупреден от клюкарката — телеметричната система. Опита се да се контролира.

— Може би по-късно — отвърна неубедително. — Аз… аз мисля, че сега е по-добре да прекъсна, Дороти.

Зад нея до болка познатата дневна се променяше. Дълбочината на рязкост на видеофонния обектив не беше голяма; дори за неговите сетива останалата част от стаята оставаше неясна. Не беше ли това там мъж, застанал в сянката? Не носеше ли риза на морски офицер? Не беше ли Брад?

— Сега трябва да прекъсна — каза той и прекъсна.

В стаята влезе Клара Блай с много въпроси и съмнения. Той мълчаливо поклати глава.

Нямаше слъзни жлези в новите си очи, затова, разбира се, не можеше да плаче. Дори това облекчение му беше отнето.

Нашите прогнози показваха, че моментът е подходящ светът да узнае за Роджър Торауей, за усъвършенстваното му тяло и всичко останало. И така нещата излязоха наяве, всички телевизионни екрани по света показаха Роджър, изправен на палци, изпълняващ перфектни фуетета, между репортажите за умиращите от глад в Пакистан и пожарите в Чикаго.