Фредерик Пол - Човекът плюс

Но това не беше нещо, което Кейман би желал да обсъжда с Брад. Той включи радиото и хвана новините. Послушаха няколко минути цензурирани, но въпреки това зашеметяващи съобщения за бедствия, докато Брад, без да каже дума, не се пресегна и не го изключи. Продължиха да пътуват мълчаливо под оловносивото небе, докато стигнаха до бялата сграда, в която се осъществяваше проектът, самотна в безлюдната прерия.

Вътре нямаше нищо мрачно: светлините бяха силни и блестящи; лицата — уморени, малко загрижени, но живи. Поне тук, помисли си Кейман, можеш да видиш осъществени неща и реализирани цели. Проектът се движеше по график.

След девет дни екипажът щеше да полети към Марс. Той също беше включен в него.

Кейман не се страхуваше да замине. Целият му живот беше посветен на това; още от първите дни в семинарията, когато разбра, че може да служи на Бога навсякъде, а не само от амвона, баща му поддържаше интереса му към небесата, независимо дали бяха астрономични или теологични. И все пак мисълта за пътуването го безпокоеше.

Чувстваше се неподготвен. Чувстваше, че и светът не е готов за тази авантюра. Всичко изглеждаше като странна импровизация, независимо от многомесечния труд, който всички участници, включително и той самият, бяха вложили в проекта. Дори екипажът още не беше определен окончателно. Роджър щеше да тръгне; той беше крайъгълният камък на целия проект. Кейман щеше да тръгне, това също бе твърдо решено. Но двамата пилоти бяха все още под въпрос. Кейман се срещна с тях и ги хареса. Смятаха ги за едни от най-добрите пилоти на НАСА, а единият бе летял заедно с Роджър със совалката преди осем години. Но в съкратения списък на подходящите летци имаше още петднадесет души. Кейман дори не знаеше имената на всички, знаеше само, че са много. Върн Скейниън и генералният директор на НАСА отлетяха, за да обсъдят избора лично с президента, но Даш си запази правото на окончателно решение и все още не бързаше да го направи.

Но едно нещо като че ли беше напълно готово за авантюрата — брънката във веригата, която преди се смяташе за най-съмнителна — самият Роджър.

Тренировките преминаха идеално. Сега Роджър беше напълно подвижен, обикаляше из цялата сграда, непрекъснато сновеше между стаята, която все още считаше за „Вкъщи“, камерата с нормална марсианска атмосфера, помещенията с тестовата апаратура и всяко друго място, където искаше да отиде. Целият персонал свикна да вижда високото чернокрило същество да се носи из залите, огромните фасетирани очи да се взират в лицата и равният глас да ги вика и поздравява весело. Последната седмица бе посветена на Катлийн Даути. Сензорната система на киборга се справяше отлично; вече бе дошло времето да овладее възможностите на своята мускулатура. Ето защо тя доведе един слепец, един балетист и един парализиран човек. Когато Роджър започна да се упражнява, те поеха настойничеството над него. Балетистът беше бивша звезда, учил в детството си при Нуреев и Долин. Слепецът вече виждаше. Той нямаше очи, но визуалната му система беше заменена със сензори като на Роджър. Двамата сравняваха и най-дребните оттенъци, хватки и възможности за управление на зрението си. Паралитикът, който се движеше с моторизирани крайници, предшественици на крайниците на Роджър, се бе обучавал цяла година да ги управлява и сега двамата с Роджър вземаха заедно уроци по балет.

Но те не бяха през цялото време заедно, поне не съвсем. Бившият паралитик на име Алфред бе много повече човек, отколкото Роджър Торауей, а сред човешките черти, които притежаваше, беше и необходимостта от въздух. Когато Кейман и Брад влязоха в контролната камера на помещението с нормална марсианска атмосфера, Алфред правеше подскоци „антраша“ от едната страна на голямата двойна стъклена стена, а Роджър повтаряше движенията му от другата страна в почти безвъздушното помещение. Катлийн Даути отброяваше такта, а по високоговорителя звучеше валс в ла мажор от „Силфидите“. Върн Скейниън седеше на обърнат стол близо до стената, подпрял брада върху сключените си над облегалката ръце. Брад веднага се насочи към него и двамата започнаха да си шушукат.

Дон Кейман си намери местенце близо до вратата. Паралитикът и чудовището правеха невероятни подскоци, ситнейки толкова бързо, че петите им се сливаха. Музиката съвсем не е подходяща за такива скокове, помисли си Кейман, но това изглежда не правеше впечатление и на двамата. Балетистът ги наблюдаваше с непроницаемо изражение. Навярно му се иска да бъде киборг, мислеше Кейман. С такива мускули би могъл да покори всяка зала в страната.