Фредерик Пол - Човекът плюс

Всъщност на китарата свиреше не той, а 3070, който беше съхранил всички подпрограми и нареждаше на пръстите да правят каквото изискваше мозъкът. Беше му необходим по-малко от час, за да научи всички акорди от ръководството и да ги използва в различна последователност без всякакво усилие. Още няколко минути за запис долу, в паметта на компютъра, на значението на някои знаци от музикалното петолиние; след това вътрешните му часовници са справиха с различните темпа и вече не трябваше да мисли за ритъма. С мелодията се справи като изучи коя позиция на кой акорд отговаря и на коя нота от петолинието; веднъж записано в паметта на компютъра, съответствието между печатните музикални символи и допира до струните беше запечатано завинаги. На Сюли й бяха нужни десетина минути, за да му покаже как да повишава и понижава звука с половин тон, след което пръснатите по петолинието диези и бемоли вече не го притесняваха. Дърпането на струните: за човешкия мозък са достатъчни две минути, за да се разбере принципа, и стотици часове упражнения, за да го овладее до съвършенство; палец на ре струна, безименен на горна ми струна, среден на си струна, палец на ла, безименен на ми, среден на си и така нататък. Две минути за научаване бяха достатъчни за Роджър. Оттам насетне подпрограмите управляваха пръстите и единственото ограничение на темпото бе скоростта, с която струните можеха да вибрират, без да се скъсат.

Свиреше рецитал на Андрея Сеговия наизуст, само след едно прослушване на записа, когато звънна видеофонът на президента.

По друго време Роджър би бил очарован и поласкан от обаждането на президента на Съединените щати. Сега това го раздразни; трябваше да остави китарата. Едва чуваше думите на президента. Беше озадачен от загрижеността върху лицето му; от дълбоките бръчки, които липсваха преди няколко дни, от хлътналите очи. След това осъзна, че медиаторните му вериги преувеличават онова, което виждат, за да привлекат вниманието му върху промените; той ги изключи и видя нормалния образ на Даш.

Но върху него все още личеше загриженост. Гласът му беше изпълнен с топлина и приятелски чувства, когато запита как вървят нещата. Има ли нещо, от което Роджър да се нуждае? Мисли ли, че някому трябва да се свият сърмите, за да тръгнат добре нещата?

— Всичко е наред, господин президент — отвърна Роджър, забавлявайки се, като позволи на очите си да дегизират президента като Дядо Коледа с брада и червена шапка на главата, преметнал на гърба си торба с безброй подаръци.

— Сигурен ли си, Роджър? Не си забравил това, което ти казах: каквото и да поискаш, само ми свирни.

— Ще свирна — обеща Роджър. — Но аз добре. Очаквам изстрелването. — Очаквам и ти да се разкараш от видеофона, помисли си, отегчен от разговора.

Президентът се намръщи. Интерпретаторите в Роджър незабавно промениха изображението: Даш все още приличаше на Дядо Коледа, но черен като абанос и с огромни зъби.

— Не си прекалено самоуверен, нали? — запита той.

— Е, как бих могъл да зная, ако съм? — отвърна Роджър дълбокомислено. — Мисля, че не съм. Попитайте персонала тук, те могат да ви кажат повече неща от мен.

След още няколко реплики успя да прекрати разговора със съзнанието, че президентът е недоволен и много притеснен, но без особено да му пука. Въобще му пукаше за все по-малко и по-малко неща, помисли си той. И беше искрен: наистина очакваше изстрелването. Щяха да му липсват Сюли и Клара. Беше леко притеснен от риска и продължителността на полета. Но беше и обнадежден от очакването на онова, което се надяваше да открие, когато щеше да пристигне там: планета, която беше конструиран да обитава. Взе китарата и отново започна рецитала на Сеговия, но не вървеше толкова добре, колкото му се искаше. След известно време разбра, че способността му да настрои инструмента с математична точност всъщност е недостатък: китарата на Сеговия не е била настроена по идеалното 440 херцово ла, а с няколко херца по-ниско. Отгоре на всичко, неговата ре струна е била с почти четвърт тон по-ниска. Сви рамене — крилете на прилеп потрепнаха — и остави китарата.

За момент остана изправен върху стола, с изпънат гръб, събирайки мислите си.

Нещо го притесняваше. Името му беше Дороти. Свиренето на китара беше приятно и отпускащо, но зад удоволствието се криеше и копнеж: представяше си, че седи в лодка заедно с Дороти и Брад, случайно взема китарата на Брад и ги смайва с изпълнението си.

По някакъв чудотворен начин всички неща от живота му завършваха с Дороти. Целта на свиренето на китара беше да достави удоволствие на Дороти. Отвращението от собствения му външен вид се дължеше на това, че щеше да изплаши Дороти. Голяма част от болката вече беше преминала и той гледаше на нещата по начин, който би бил невъзможен преди няколко седмици; но те все още бяха дълбоко скътани у него.