Фредерик Пол - Човекът плюс

— Ти каза, че знаеш как изглеждам — извика.

От банята не последва отговор; само секунда по-късно потече вода. Огледа стаята. Изглеждаше непроменена. Гардеробите бяха пълни с нейни и негови дрехи. Мястото зад леглата, както винаги, беше празно, там нямаше скрити любовници. Не се гордееше, че оглежда апартамента като средновековен върколак, ала не спря преди да се убеди, че е сама.

Видеофонът иззвъня.

Бързите рефлекси на Роджър му помогнаха да хване слушалката още при първия звук, сграбчи я толкова бързо и брутално, че тя се смачка в ръката му. Екранът примигна и отново потъмня, нещо изпука

— Ало? — извика Роджър, но отговор не последва; явно вече никой нямаше даможе да говори по този видеофон. — Господи — той нямаше ясна представа как щеше да протече срещата, но очевидно не започваше добре.

Когато Дороти излезе от банята, вече не плачеше, но и не говореше. Отиде в кухнята, без да го погледне.

— Искам чаша кафе — подхвърли тя през рамо.

— Не е ли по-добре да ти направя нещо за пиене? — предложи Роджър с надежда.

— Не.

Роджър можа да чуе звуците от пълненето на кафеварката, слабото съскане, когато завря, и гъргоренето на изтичащото кафе. Вслуша се по-внимателно и долови дишането на съпругата си, което ставаше по-бавно и равномерно.

Седна на любимия си стол и зачака. Крилата му потрепваха. Въпреки че се вдигаха автоматично над главата му, не можеше да се облегне. Стана и се заразхожда из дневната. Гласът на жена му прозвуча през летящата врата:

— Искаш ли малко чай?

— Не. — След това добави: — Не, благодаря.

Всъщност много би му харесало, не поради някаква нужда от течности или храна, а заради усещането, че участва в някакъв нормален, делничен ритуал заедно с Дороти. Но не искаше да разсипва чая и да се лигави пред нея, а не беше се упражнявал много с чинийки и чаши, пълни с течности.

— Къде си? — тя се бавеше на вратата с чаша в ръка, след това го видя. — О, защо не запалиш лампите?

— Не искам. Скъпа, седни и затвори за момент очите си. — Имаше нещо на ум.

— Защо? — Но направи каквото я беше помолил и седна в люлеещия се стол от едната страна на камината. Той я вдигна със стола и го обърна настрана, така че тя да гледа към стената. Огледа се, търсейки къде да седне — не откри нищо, или поне нищо, което да бъде удобно за новата му форма: възглавниците по земята не бяха подходящи за тялото или крилата му, но от друга страна знаеше, че няма някаква необходимост да седне. Изкуствената мускулатура не се нуждаеше от отмора.

И така, застана зад нея и каза:

— Бих се чувствал по-добре, ако не ме гледаш.

— Разбирам, Роджър. Ти ме изплаши, това е всичко. По-добре щеше да бъде да не се беше втурвал през прозореца по този начин! От друга страна, не съм съвсем сигурна, че бих могла да издържа срещата с теб, искам да кажа, по този начин, без… без да изпадна в истерия.

— Зная как изглеждам — отвърна той.

— Все още си ти, въпреки всичко, нали? — каза Дороти към стената. — Въпреки че не си спомням някога да си се катерил по стената,за да влезеш в леглото ми.

— Не е трудно — отвърна той, като се опитвашеда разведри атмосферата.

— Е — тя поспря, колкото да сръбне кафе, — я ми кажи, за какво е всичко това?

— Исках да те видя, Дороти.

— Видя ме. По видеофона.

— Не исках по видеофона, исках да бъда в една и съща стая с теб. — Той жадуваше дори за повече — да я докосва, да се протегне към тила й, да масажира и да гали мускулите й, докато се отпуснат, но нямаше достатъчно смелост. Вместо това се протегна и запали газовия пламък в камината, не толкова заради топлината, колкото да има малко светлина в помощ на Дороти.

А и за малко настроение.

— Не трябва да правим това, Роджър. Има глоба от хиляда долара…

Той се изсмя.

— Не за теб и мен, Дороти. Ако някой ти създава неприятности, обади се на Даш и му кажи, че съм казал да постъпиш така.

Съпругата му извади цигара от кутията на масата и я запали.

— Роджър, скъпи — бавно започна тя. — Не съм свикнала с всичко това. Нямам предвид само вида ти. Това мога да го разбера. Трудно е, но поне знаех какво ще бъде, още преди да се случи. Дори да не бях мислила, че може да стане точно с теб. Но не съм свикнала… че си толкова, как да кажа, толкова важен.

— Аз също не съм свикнал, Дороти. — Спомни си телевизионните репортери и ревящата тълпа, когато се върна на Земята след спасяването на руснаците. — Сега е различно. Чувствам се сякаш на гърба ми има огромен товар — може би целият свят е там.