Фредерик Пол - Човекът плюс

Двадесет и три години по-късно Брад все още сънуваше този миг. Будеше се разтреперан от уплаха, потънал в пот, с вик на жадните за глътка въздух устни.

Но случилото се имаше и добри страни. Той откри, че с цената на едно око могат да бъдат получени значителни предимства. Първо, баща му имаше застраховка „Живот или инвалидност“ полза на всички засегнати. Второ, нараняването го отърва от казармата и му позволи да постъпи във Военноморските сили като цивилен, когато търсеше поле за професионална изява. Трето, даде му приемливо извинение да не поема неразумни рискове или по-уморителни задължения в младежката си възраст. Никога не му се беше налагало да доказва смелостта си в силови спортове и винаги имаше извинение за онези физически упражнения, които мразеше.

Най-голямото предимство беше, че получи образование. Според условията на програмата „Помощ за увредени деца“, държавната система за социално осигуряване отпусна средства за образованието му в училището, колежа и след това в университета. Даде му четири научни степени и го превърна в един от световноизвестните специалисти в областта на визуалните системи. След направената равносметка това се оказа добра сделка. Дори на другата страна на везната да се поставеше отрицателният фактор — майка му, която прекара останалите десет години от живота си в непрекъснати болки и страдание, все пак си струваше.

Брад се включи в проекта „Човек плюс“, защото беше най-добрият, когото можеха да намерят. Той избра да работи във Военноморските сили, защото никъде другаде не можеше да намери по-добър материал за експерименти, както в полевите болници на Танзания, Борнео или Цейлон. Работата му беше забелязана във висшите ешелони на военните. Те не приеха Брад, те го призоваха под знамената.

Това, в което не беше сигурен, беше дали „Човек плюс“ е най-доброто, което можеше да получи. Космическата програма привличаше другите новобранци с блясъка си или с призивите за дълг. При Брадли съвсем не беше така. В момента, в който разбра накъде бие човекът от Вашингтон, в съзнанието му се заредиха възможностите, които изникваха пред него. Това беше нов път, който означаваше да изостави някои планове и да отсрочи други. Но той ясно виждаше къде можеше да го изведе: да кажем, три години работа за създаване на визуалната система на киборга. Произтичащата от това световна слава. После можеше да зареже програмата и да навлезе в безкрайните плодотворни полета на частната практика. Сто и осем от всеки сто хиляди американци страдат от пълна загуба на зрението с едно или двете си очи. Получаваха се повече от триста хиляди бъдещи пациенти, всеки от които навярно би искал най-добрият специалист в тази област да се заеме с лечението му.

Работата по проекта „Човек плюс“ щеше да му донесе желано името и репутация. Би могъл да има собствена клиника преди да е навършил четиридесет. Не голяма. Такава, че да може да следи за всяка подробност, с персонал от млади хора, обучени от него и работещи под неговото ръководство. Тя би могла да приема, да речем, пет-шестстотин души годишно — по-малко от процент от потенциалните пациенти. Каква част от процента би могъл да приеме? Поне половината от тях щяха да бъдат платежоспособни и да изгарят от желание да платят за услугата. Разбира се, щеше да има и благотворителност. Поне стотина случая на година, напълно безплатно, с телефони до леглата. Докато неколцината, които можеха да плащат, щяха да плащат много. Клиниката „Брадли“ (това му звучеше достопочтено и вдъхваше уважение като „Менингер“ 4 4 Карл Аугуст Менингер, 1893–1990, американски психиатър. Бел. прев. ) щеше да бъде модел за клинично обслужване в целия свят и щеше да му докара дяволски много пари.

Не беше негова вината, че трите години бяха станали повече от пет. Закъсненията не бяха причинени от неговия сектор на програмата. Във всеки случай, поне повечето от тях. Все пак беше все още млад. След като приключеше проектът, му предстояха още тридесет години работа, освен ако не решеше да се пенсионира по-рано, запазвайки си правата на консултант и вложенията в клиниката „Брадли“. А работата по космическата програма имаше и други предимства, като това, че повечето от неговите млади асистенти бяха женени за толкова привлекателни жени. Брадли не си падаше по женитбата, но много харесваше чуждите жени.

Когато се върна в помещенията на лабораторията, където се разпореждаше, Брад подгони подчинените си, заявявайки, че новата система за връзка на ретината трябва да бъде готова за имплантиране до седмица, и погледна часовника си. Нямаше единадесет. Набра номера на Роджър Торауей по вътрешната система за връзка. След няколко секунди той се обади.