Фредерик Пол - Човекът плюс

Високо от стената ги наблюдаваше безизразното лице на киборга. Той беше сменил положението си (клизмата беше приключила, подлогата — махната и вече можеше да седне). Роджър Торауей, който не се интересуваше особено от дискусията, оставаща далеч от неговата специалност, гледаше замислено киборга. Чудеше се какво ли си мисли старият Уили, слушайки подобни разговори. Роджър доста се беше поровил из психологичните изследвания върху Хартнет, тъй като тази материя будеше любопитството му, но не успя да научи много от тях. Беше сигурен, че знае защо. Всички те бяха подлагани хиляди пъти на подобни тестове, така че бяха придобили способност да отговарят на въпросите по начин, който би задоволил екзаминаторите. Почти всеки от работещите в лабораториите би трябвало да се е научил да го прави или съзнателно, или рефлекторно. Биха били фантастични покерджии, помисли си той и с усмивка си спомни партиите покер, изиграни с Уили. Тайничко намигна на киборга и вдигна палец. Хартнет не отвърна. По огромните червени, фасетирани очи беше невъзможно да се разбере накъде гледа.

— …Не можем да правим повече промени в кожата — настояваше специалистът по външната обвивка. — Вече се появява неудобството от голямата тежест. Ако поставим нови сензори, той ще се чувства сякаш през цялото време е облечен с мокър костюм.

За всеобща изненада от монитора прокънтя дрезгав глас:

— Как поо дяволите мисслите, че се чуувствам сссега?

Настана неловко мълчание, всички в стаята си спомниха, че предметът на спора им всъщност е жив човек. Тогава специалистът по кожата настоя:

— Още една причина. Ще се опитаме да я изтъним, да я опростим и да намалим част от теглото й. Не да я правим по-сложна.

Заместник-директорът вдигна ръка.

— Вие двамата ще работите заедно — нареди той на опонентите. — Не ми обяснявайте какво не можете да направите. Аз ви казвам какво трябва да се направи. А сега, ти, Брад. Какво става с границата на зрението?

— Под контрол е — отвърна Алекс Брадли весело. — мога да я регулирам. Но слушай, Уил, съжалявам, това означава още едно имплантиране. Виждам какво не е наред. В системата за връзка с ретината; където се филтрират излишните сигнали. Системата си е наред, но…

— Тогава я накарай да работи — отвърна заместник-директорът, поглеждайки часовника. — Какво ще кажете за проблемите с комуникацията?

— Обърнете се към специалистите по дишането — каза хардуеристът. — Ако ни предоставят малко повече задържан въздух, Хартнет може да придобие малко глас. Електронните системи са наред, по тях няма какво да се работи.

— Невъзможно — извика белодробният експерт. — сега сте ни оставили на разположение само петстотин кубически сантиметра обем! Той го изразходва за десет минути. Лично аз правих с него стотици упражнения за съхраняване на въздуха…

— Не може ли просто да шепти? — запита заместникът и добави, когато специалистът по комуникациите започна да чертае амплитудно-честотни криви: — Ще го разработите, нали? Всичко останало май върви добре. Но не намалявайте темпото! — Той прибра книжата в прозрачната папка и ги подаде на помощника си. — Това е. А сега да преминем към най-важното.

Почака да утихнат.

— Президентът снощи беше тук, защото датата на изстрелването е одобрена. Приятели, вече сме в реално време.

— Кога? — изкрещя някой.

Заместникът продължи:

— Възможно най-скоро. Трябва да завършим — и под това, приятели, аз разбирам следното: до старта през следващия месец да постигнем максимални характеристики при Хартнет, така че да може действително да живее на Марс, а не да се връща в лабораториите, когато нещо се повреди. Изстрелването е определено за осем нула нула на дванадесети ноември. Имаме на разположение още четиридесет и три дни, двадесет и два часа и няколко минути. Не повече.

Отново настъпи пауза, след това избухнаха гласове. Дори изражението на киборга се промени, въпреки че никой не би могъл да каже в каква посока.

— Това не е всичко — продължи заместник-директорът. — Датата е определена, тя не може да бъде променена и трябва да се съобразяваме с това; сега бих искал да ви кажа защо. Светлината, моля.

Лампите угаснаха. Заместникът на заместник-директора, без да дочака сигнал, включи диапроектора и върху стената на стаята, където всички, дори и киборгът от отдалечената си клетка можеха да го видят, се появи изображение. Защрихована с широка черна линия диаграма, която се издигаше диагонално нагоре към червена ивица. С яркооранжеви букви в горния край на диаграмата пишеше: СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО. САМО ЗА ГЛЕДАНЕ.