Фредерик Пол - Човекът плюс

— Нека ви обясня какво е това — започна заместник-директорът. — Наклонът на черната линия се определя от двадесет и два параметъра, като се започне от международния кредитен баланс и се стигне до инцидентите с американски туристи, предизвикани от служебни лица в чужбина. Мярката е вероятността от война. Червената ивица в горния край е означена с „И.В.“, което означава „Избухване на враждебност“. Това не е абсолютно сигурно. Но статистиците твърдят, че когато се достигне горната граница, вероятността за избухване на война в рамките на шест часа е деветдесет процента, и както можете да видите, ние се движим към тази точка.

Шумът заглъхна. Настана гробна тишина. Накрая някой се обади:

— Какъв е мащабът по оста на времето?

— Данните са от тридесет и пет години. Имаме още време — бялото квадратче отгоре представлява няколко месеца, а не минути.

Катлийн Даути попита:

— А от тази диаграма става ли ясно с кого ще бъде войната?

Заместник-директорът се позабави, преди да отвърне:

— Не, това не се включва в диаграмата, но смятам, че всички имаме някакви предположения. Мога да споделя своето. Ако следите вестниците, сигурно знаете, че китайците съобщават за чудеса в производството на храни, които могат да дадат на света, ако приложат селскостопанските методи от провинция Синкианг в обширните пространства във вътрешността на Австралия. Е, каквито и планове да крои бандата марионетки в Канбера, аз съм съвсем сигурен, че нашата държавна администрация няма да позволи на китайците да влязат в страната. Не и ако искат да имат моя глас, във всеки случай. — След малко добави: — Това е само лично мнение, не е необходимо да се записва в протокола на събранието. Не ми е известно официалното становище, но дори и да беше, нямаше да ви го кажа. Всичко, което знам, вече го знаете и вие. Прогнозите изглеждат доста печални. Вероятността от ядрена ескалация нараства стремително. Знаем и датата. Кривата сочи вероятност деветдесет процента след по-малко от седем години. — И добави: — Което означава, че ако дотогава нямаме жизнеспособна колония на Марс, може въобще да не бъдем живи да я дочакаме.

Александър Брадли, бакалавър на естествените науки, електронен инженер, доктор по медицина, доктор на естествените науки, о.з. полковник от морската пехота на САЩ. Докато Брадли напускаше залата и сериозното му изражение за пред събранието се смени с по-естествена, открита радост, налягането около киборга, предшествуващо преминаването му в камерата с нормални за Марс условия започна да намалява. Хората от контролния екип бяха някак загрижени. Въпреки че по лицето му не можеше да се прочете някакво чувство, данните от сърдечната дейност, дишането и другите жизнени функции, които се подаваха постоянно към тях, показваха, че състоянието на киборга е доста напрегнато. Предложиха да отложат тестовете за известно време, но той отказа сърдито:

— Не знаете ли, че почти предстои война? — попита с продрания си тембър и повече не проговори.

Решиха да продължат с тестовете, но да проверят отново психическото му състояние, веднага след като завършат.

Александър Брадли беше на десет години, когато загуби баща си и едното си око. Неделята след Деня на благодарността цялото семейство се връщаше от църква. Беше застудяло. Утринната слана покриваше пътя с незабележим тънък хлъзгав слой. Бащата на Брад караше много предпазливо, но и пред него, и зад него, и в насрещното платно имаше коли и, принуден да поддържа скоростта на колоната, той отговаряше кратко на въпросите на останалите от семейството. Внимаваше, но не достатъчно. Когато се случи нещастието, не можа да направи нищо, за да го предотврати. На Брад, който бе седнал до баща си на предната седалка, му се стори, че колата, която се движеше насреща им, на около тридесетина метра от тях се завъртя, бавно и спокойно, сякаш правеше ляв завой. Но там нямаше път. Баща му натисна спирачката. Колата им се забави и поднесе. Няколко секунди момчето наблюдаваше как другата кола се плъзгаше странично към тях. Тържествено, бавно и неизбежно. Никой не каза нищо — нито Брад, нито баща му, нито майка му от задната седалка. Никой не направи нищо, всички седяха вдървени по местата си, като на снимка за плакат на Националния съвет за движение по пътищата. Баща му стискаше вдървен волана, вперил поглед в отсрещната кола. Другият шофьор ги гледаше с широко отворени изумени очи. Никой не помръдна до удара. Въпреки поледицата триенето ги забави и относителната им скорост беше не повече от четиридесет километра в час. Но тя се оказа достатъчна. И двамата шофьори загинаха — бащата на Брад бе прободен, а другият мъж — обезглавен. Въпреки предпазните колани Брад и майка му получиха счупвания, порязвания и натъртвания, както и вътрешни наранявания; тя загуби подвижността на лявата си китка завинаги, а синът й — едното си око.