— Хм… Тъй вярно — отвърна Род.
— И не се шокирайте толкова — излая Плеханов. — Не съм обвинил в корупция нито един от офицерите си. Но всъщност вие сте по-богат от Бери. Дори не е в състояние да ви изкуши. Това е основната причина да ви поверя командването на „Макартър“, за да не се налага да се безпокоя за нашия заможен приятел.
— Разбирам. Въпреки това ви благодаря, господин адмирал. — „И ще ви докажа, че не грешите.“
Сякаш прочел мислите му, Плеханов кимна.
— От вас би могло да стане добър офицер. Е, сега имате шанс. Цилер ми е нужен тук, за да ми помага в управлението на планетата. Бунтовниците са убили генерал-губернатора.
— Убили са господин Харуна, така ли? — смая се Род. Спомняше си набръчкания старец: отдавна бе минал стоте, когато бе посетил дома на Блейн… — Той е стар приятел на баща ми.
— Не са убили само него. Набучили са главите на копия пред губернаторството. Някой решил, че така хората ще се съпротивляват по-упорито. Че ще ги е страх да се предадат. Е, сега има защо да се страхуват. Вие, от своя страна, поставихте ли някакви условия на Стоун?
— Тъй вярно. Сделката отпада, ако откаже да съдейства на разузнаването. Трябва да съобщи имената на всички заговорници.
Плеханов многозначително погледна Цилер.
— Нареди на хората си да се заемат с въпроса, Бруно. Това е все някакво начало. Добре, Блейн, ремонтирайте кораба си и заминавайте. — Адмиралът се изправи. Разговорът беше свършил. — Имате много работа, капитане. Действайте.
Хорас Хюсеин Чамун ал Шамлан Бери посочи последните вещи, които щеше да вземе със себе си, и освободи слугите. Знаеше, че ще стоят пред апартамента му, готови да си поделят богатството, което оставяше, но се забавляваше, като ги караше да чакат. После кражбата щеше да им се стори още по-сладка.
Когато остана сам, той си наля голяма чаша вино. Не бе качествено — бяха го докарали след блокадата, но Бери не забеляза. На Левант виното беше официално забранено и търговците пробутваха всякакъв алкохол на клиентите си, дори на заможните като неговото семейство. Хорас Бери не разбираше от скъпи напитки. Купуваше ги, за да изтъкне богатството си и за забавление, но се задоволяваше с малко. Кафето бе съвсем друг въпрос.
Беше дребен мъж, както по-голямата част от народа на Левант, с тъмно лице и голям нос, тъмни пламтящи очи и остри черти, резки жестове и избухлив характер, известен единствено на най-близките му. Останал сам, той си позволи да се намръщи. На бюрото лежеше разпечатка от секретаря на адмирал Плеханов и Бери с лекота си преведе официално любезните изрази, приканващи го да напусне Ново Чикаго. Адмиралът съжалявал, че не бил в състояние да му уреди пътнически кораб. Командването на флота го подозираше и той усети надигащата се в гърдите му ярост. Външно обаче запази спокойствие, докато седеше и отмяташе въпросите на пръсти.
Какви доказателства имаха? Само подозрения на разузнаването, но нищо убедително. Обичайната омраза на флота към имперските търговци. Неколцина от щаба бяха евреи, а всички евреи мразеха левантинците. Ала флотът не можеше да разполага с твърди улики срещу него, иначе нямаше да пътува на борда на „Макартър“ като гост. Щяха да го откарат в окови. Това означаваше, че Джонас Стоун продължава да си държи езика зад зъбите.
Трябваше. Бери му беше платил сто хиляди крони с обещание за още. Но не вярваше на Стоун: преди два дни се бе срещнал с някои хора на улица „Косцюшко“ и им плати петдесет хиляди крони, в резултат на което скоро Стоун завинаги щеше да замълчи. Можеше колкото си ще да шепне тайни в гроба си.
Имаше ли да върши още нещо? Не. Каквото щеше да се случи, щеше да се случи, хвала на Аллах… Бери сбърчи лице. Не трябваше да разсъждава като суеверен глупак. Нека баща му славеше Аллах за успехите си — богатството спохожда хората, които не оставят нищо на случайността, както беше правил той през своите деветдесет стандартни години.
Империята бе стигнала до Левант десет години след раждането му и отначало нямаше почти никакво влияние. По онова време имперската политика беше различна и планетата влезе в Империята приблизително на равна нога с по-развитите светове. Бащата на Хорас Бери скоро осъзна, че империализмът може да му донесе пари. Като стана един от хората, които имперските служители използваха, за да управляват Левант, той натрупа огромно богатство: взимаше пари, за да урежда аудиенции при губернатора, продаваше правосъдие като зеле на пазара, но винаги внимаваше, винаги оставяше други да понесат гнева на имперските чиновници.
Читать дальше