Лари Нивън: Прашинка в Божието око

На третия ден проведе пълна проверка на кораба. Цялата работа спря и задействаха началното въртене.

Род се изкушаваше да се възползва от опита си като помощник-капитан на „Макартър“. Знаеше всички места, на които можеше да се скрие някой мързелив офицер. Но това беше първата му проверка, корабът едва излизаше от ремонт след сражение и Каргил бе прекалено добър офицер, за да допусне съществен пропуск. Блейн се задоволи да провери основните системи, но иначе остави старши лейтенанта да води проверката. Накрая реши да не позволи това да се превърне в прецедент. Когато му останеше повече време, щеше да обиколи кораба и да разгледа всичко.

Цяла рота морски пехотинци охраняваше космодрума на Ново Чикаго. След изключването на градския Лангстънов генератор не бяха срещнали повече съпротива. Всъщност по-голямата част от населението, изглежда, посрещаше имперските сили с облекчение, по-убедително от всякакви паради и овации. Но макар бунтът на Ново Чикаго да бе смаял Империята, подновяването на враждебните действия нямаше да изненада никого.

Затова войниците охраняваха имперските совалки и Сали Фаулър усещаше погледите им, докато крачеше по огрения от слънцето космодрум, придружена от прислужниците си. Погледите не я смущаваха. Като племенница на сенатор Фаулър, беше свикнала да я гледат.

„Красавица — мислеше си един от морските пехотинци. Но лицето й е безизразно. Би трябвало да е щастлива, че са я спасили от оня смрадлив лагер, обаче тя изобщо не изглежда така. — Тялото му се обливаше в пот. — И не се поти. Най-великият скулптор във вселената я е изваял от лед.“

Совалката бе голяма и полупразна. Сали видя двама дребни тъмнокожи мъже — Бери и неговия прислужник — и четирима по-млади, на лицата на които се бе изписал страх, очакване и благоговение. Носеха знака на затънтената новочикагска провинция. Новобранци, предположи тя.

Сали се настани на една от последните седалки в дъното. Нямаше настроение за разговори. Адам и Ани загрижено я погледнаха, после седнаха оттатък пътеката. Разбираха.

— Добре, че заминаваме — каза Ани.

Сали не отговори. Не изпитваше абсолютно нищо.

Намираше се в такова състояние, откакто морските пехотинци бяха превзели военнопленническия лагер. Последва обилна храна, гореща баня, чисти дрехи и почтително отношение… но всичко това не й направи впечатление. Не чувстваше нищо. Месеците в лагера бяха убили нещо в нея. Може би завинаги. Това мъгляво я обезпокои.

Когато получи магистърска степен по антропология в Имперския университет на Спарта, Сали Фаулър убеди чичо си да й позволи да обиколи Империята, за да разгледа новозавоюваните провинции и да изучава примитивните култури. Дори евентуално да напише книга.

— В края на краищата — настояваше тя, — какво ще науча тук? Материалът, който ми трябва, е отвъд Въглищния чувал.

Представяше си триумфалното си завръщане и публикациите, с които щеше да си извоюва място в науката, вместо пасивно да чака да я омъжат за някой млад аристократ. Сали имаше намерение да се омъжи, но не преди да постигне нещо повече от наследството си. Искаше да е личност, да служи на Империята не само като й роди синове, които да загинат на бойните кораби.

За нейна изненада, чичо й се съгласи. Ако познаваше хората по-добре, отколкото й позволяваше университетският курс по психология, Сали щеше да разбере и причината. Бенджамин Брайт Фаулър, по-малкият брат на баща й, не бе наследил нищо и беше извоювал мястото си в Сената с кураж и собствените си способности. Тъй като нямаше деца, той смяташе единственото останало живо дете на брат си за своя дъщеря, а и бе видял достатъчно момичета, чиято високопоставеност се дължеше на роднините и парите им. Така че тя, Адам, Ани, Сали и Дороти, нейна колежка от университета, заминаха за провинциите, за да изучават примитивните човешки култури, които флотът постоянно откриваше. Някои планети не бяха посещавани от космически кораби от триста години и войните бяха намалили населението им до такава степен, че хората се бяха превърнали в диваци.

Пътуваха към една от първобитните колонии и трябваше да се отбият на Ново Чикаго, за да се прехвърлят на друг кораб, когато избухна бунтът. В този ден Дороти не бе в града и изобщо не я откриха. Гвардейците от Комитета за обществена сигурност измъкнаха Сали от хотелската й стая, взеха всичките й ценности и я хвърлиха в затвора.

На първо време в лагера цареше ред. Имперските благородници, държавните чиновници и бившите имперски войници правеха мястото по-безопасно, отколкото улиците на Ново Чикаго. Но аристократите и служителите ден след ден бяха отвеждани, за да не ги видят никога повече, и на тяхно място водеха обикновени престъпници. Адам и Ани някак успяха да я намерят, другите обитатели на палатката й също бяха граждани на Империята. Така тя оцеля дни, седмици и накрая месеци под вечната нощ на Лангстъновото поле.