Патрик Лий - Проломът

кой пее в пролома?

гласовете са толкова прекрасни, моля ви, искам да знам кой е.

спасение!!! хахахахаха

(греъм умря тази сутрин, дори не знам как, някой му е изтръгнал гръкляна, докато е спал.)

по-късно двама мъже в жълти костюми и алпинистка екипировка отвориха вратата на асансьора просто така, без никакво предупреждение, успях да убия единия с тръбата, но другият бе бърз като невестулка и се измъкна през покрива на кабината, като викаше недей.

високоговорител цял ден

говорят отгоре през шахтата на асансьора не ми пука просто млъкнете проклети да сте всички.

много съм ядосан че прозорецът е все още цял и онези вътре могат да оцелеят особено рубън той трябва да умре.

седенето при пролома оправя всичко.

цял ден при пролома ли прекарах?

ще бъда много добре след всичко това, ако мога да остана тук.

май знам кой

призрачни малки момичета, това има там. те пеят в пролома.

Травис затвори окървавения бележник и чу края на едно от обажданията на Пейдж. Самолетът щеше да излети след двайсет минути.

Тя кимна към дневника.

— Можеш да си представиш какво е станало после. Следващият екип, който се спуснал, бил въоръжен. — Помълча известно време, след което продължи: — Преломните гласове са само едно от хилядите неща, за които сме в пълно неведение. Нямаме никаква представа за произхода им, за значението им, за причината да имат такова въздействие върху хората. Просто не знаем, и може би никога няма да разберем. Често си мисля за Дейвид Брайс. Пълен отличник от Масачузетския технологичен институт, баща на четири деца, уважаван от всички, които са го познавали. Не успял да види опасността дори когато е стоял пред нея с отворени очи. Понякога се безпокоя, че това е единственото нещо, което Проломът знае как да разказва.

Изведе го в коридора и тръгнаха към широкото пространство в края. Мракът изглеждаше неправилно — според онова, което бе прочел току-що, Проломът би трябвало да се вижда още оттук. След още няколко крачки разбра причината. Влязоха в огромната камера и Травис видя извисяваща се черна грамада, която почти изцяло запълваше помещението — купол с височината на триетажна сграда.

Отдясно имаше проход — тунел като на иглу. Когато приближиха, Травис видя призрачната синя и пурпурна светлина, за която пишеше Брайс, да осветява бетонната стена срещу входа. На три метра от него имаше проста метална маса. Пейдж остави върху нея телефона и часовника си. Травис също остави своя часовник.

Помисли си, че ще го поведе към входа, но тя спря и каза:

— Бил си ченге. Детектив.

Той кимна.

— Добър ли беше?

Травис се изсмя.

— В никакъв случай не може да се каже, че съм бил добро ченге.

— Зная, че си бил корумпиран. Имам предвид друго. Добър ли беше като детектив? Идва ли ти отръки да разплиташ нещата?

Не долови осъждане в гласа й. А нещо друго. Очакване, доколкото можеше да прецени. Зачуди се защо.

— Да. В това бях добър.

Пейдж продължаваше да го гледа, без да мига. После присви замислено очи.

— Това може да се окаже полезно. Рядко се случва да имаме непредубедено око. Ще ти обясня по-подробно в самолета. Засега просто искам да знаеш какъв е залогът.

И го поведе към входа в купола и през тежката стъклена врата.

Все едно гледаш в дълбини. В пещ. Така бе писал Брайс. Проломът представляваше овал, разкъсващ тънкия въздух, широк три метра и висок около деветдесет сантиметра. Сини и виолетови пипала светлина, подобни на пламък по плътност, но не и по форма, играеха по дължината на тунела, който бе с диаметър около метър и се губеше в безкрайността. Само в най-близкия метър тунелът се разширяваше, за да оформи широкия овал.

Вътре в гигантския купол, който защитаваше останалата част от сградата от неизвестно какво, около Пролома имаше по-малка система прегради, които трябваше да защитят онези, които влизат тук. Целта на стъклената клетка бе толкова очевидна, колкото и библиотечната тишина на помещението. Травис гледаше как отражението му се размазва ритмично върху вибриращото стъкло и си представи зловредните Проломни гласове, затворени в нея, само на няколко крачки от него.

Фокусира зрението си зад преградата, към самия Пролом, към тунела, свиващ се в точка в далечината. Възприятията му сякаш се устремяваха и огъваха към него, подобно на железни стружки към магнит.

— Знаем със сигурност само едно нещо за него — каза Пейдж. — Той води нанякъде. Дори не се опитваме да отгатнем накъде. Нищо не може да премине натам от нашата страна. И нищо живо не е излизало от другата. Но предметите го правят. Средно по три или четири на ден, вече повече от трийсет години. Единици, както ги наричаме.