Патрик Лий - Проломът

— Сега излез от менюто и натискай деветка, докато не се изпише „Готовност“. Добре, любов моя. Готови сме да им се обадим. Вдигни слушалката и набери осем-две-звезда-три-седем-пет-едно-две-едно-девет-едно-осем-осем.

Той набра. След първото позвъняване отговори мъжки глас.

— Централа на главното командване на Тихоокеанския флот, моля, идентифицирайте се.

Травис отвори уста да заговори и изпита въплътяване на блаженството — Шепот пое контрол над гласа му, като подмина мислите му. Онова, което чу, звучеше като него, макар и по-бавно и с леко провлачване:

— Ноември, хотел, едно, четири, осем, Джулиет, Ехо, Оскар. Приоритетна карта от Люк.

Мъжът от другата страна рязко си пое дъх, но отговори с равен тон:

— Люк, приемам идентификацията. Слушам ви.

Травис почувства как устата му се отваря отново, но спря. Обърна ухо към отворената врата зад него.

В далечината се чуваше звук на ротори. В същото време усети как сферата в ръката му някак се напряга; светлината трепна, сякаш имаше нервен тик.

После отново бе привлечен към телефона и заговори бързо:

— Предайте следното спешно съобщение на самолетоносач „Мериленд“. По заповед на президента на Съединените щати и началник-щаба на Военноморските сили, установете положение четири-алфа, незабавно изстрелване на две ракети „Трайдънт“ срещу Цел трийсет и две шейсет и едно, ракетен комплекс Нандзин, Източен Китай, провинция Дзянсу.

Мъжът от другата страна не отговори веднага.

— Командир — рязко го подкани Травис.

— Да, сър. — Нова пауза, след което мъжът каза: — Според протоколите за употреба на стратегически оръжия старшият контрольор ще ви поиска кодовете за изстрелване на президента и командващия Военноморските сили. Това са последните задължителни оторизации.

— Давай, давай, давай — прошепна Емили в ума му. Светлината вече пулсираше толкова бързо, че изглеждаше почти равномерна, подобно на долнокачествена флуоресцентна лампа.

Роторите приближаваха; ехото от склоновете на долината пречеше да се прецени разстоянието.

— Първо президентският код, моля — каза мек мъжки глас.

— Шест, едно, девет, три, три, три, две, осем.

— А сега на началник-щаба на Военноморските сили.

— Четири, девет, шест, осем, пет…

Внезапно вертолетът се озова много близко; сигурно бе минал над последния хребет и се спускаше в долината.

— Сър? — попита мъжът с мекия глас.

— Извинете — каза Травис. — Започвам отново: четири, девет, шест, осем, пет, седем, седем, едно.

— Благодаря, сър. Съобщението е оторизирано и ще бъде изпратено след трийсет секунди от…

Последните му думи се изгубиха в писъка на метал, когато автоматичният откос мина през вертолета. Инстинктът преодоля еуфорията и Травис се метна по-надалеч от вратата, към дъното на салона. Китката му се удари в задната пейка и Шепот отлетя от ръката му, падна на пода и се изтъркаля в ъгъла.

Травис извика — не от болка, а от внезапната вълна мъка, която го заля. Да го изпусне — не, да изпусне нея — бе като да изгуби любима. Като да изгуби единствената си любима.

Вертолетът мина отгоре с рев на турбини и вятърът от перките разтърси кацналия „Блек Хок“. Стрелбата спря и Травис видя как машината прелита над долината и прави широк завой, за да се върне.

Надигна се на колене и посегна към Шепот…

На десетина сантиметра от него спря.

Яснотата отново се бе върнала, подобно на кръвта в изтръпнал крайник. Отдръпна ръката си, сякаш се канеше да пипне змия. Какво беше направил? Какво беше направил, мамка му ?!

Тънкият, едва различим глас се чуваше от телефона зад него.

— Сър? Още ли сте на линия?

Изминалите минути отново се върнаха оголени за разсъдъка му. Отвън хеликоптерът бе завършил своя полукръг и след десет секунди отново щеше да е тук.

— Сър?

Травис се извъртя, метна се към слушалката и изкрещя в нея:

— Отменете! Това са глупости! Отменете!

— Моля?

— Обадете се на някой да провери, това са глупости!

— Кой се обажда, по дяволите?

През прозореца видя как дулото на картечницата избълва огън. Претърколи се заднешком през вратата и падна на земята. Скочи, зърна за последен път синята светлина под пейката и хукна към дърветата.

Беше се отдалечил на около четиридесет метра, когато осъзна, че хеликоптерът не го преследва. Грохотът на роторите си оставаше същият; машината бе зависнала и сега ревът на турбината се промени. Травис стигна до една горичка, която бе достатъчно гъста, за да му осигури прикритие, и спря. Погледна назад и видя как хеликоптерът се спуска и каца до съсипания „Блек Хоук“.