Саймън Грийн - Светът на призраците

Фрост сякаш танцуваше и се перчеше сред враговете, пируетите й показваха изострената докрай реакция на професионалния воин, а мечът свистеше в неудържими дъги. Беше чудесно острие, стомана от старата Земя и макар да нямаше свойствата на мономолекулярния слой, с тежестта и твърдостта си клейморът беше напълно достатъчен да възпре хищно протегнатите ръце на хуманоидите. Те се скупчваха около Изследователката — живо море от омраза и агресивност, но никой не беше толкова бърз или ловък, че да я докопа. Острите нокти се забиваха в пустотата на въздуха, но тя никога не беше на същото място, неспирно отправяше предизвикателствата си да я намерят и хванат, ако могат. Силовият щит отхвърляше малцината, успели да я доближат прекалено, искрящото енергийно поле с лекота отбиваше натиска на нечовешката сила. Но дългата употреба опасно изчерпваше запасите на енергийния кристал, едва ли оставаше много време до угасването на щита. Фрост явно не се тревожеше от това. Хуманоидите рухваха около нея, тя беше в стихията си, вършеше онова, за което беше обучена, може би дори предопределена по рождение. Никой не можеше да се изпречи срещу нея. Нека нападат. Нека всички наведнъж я връхлетят. Тя е Изследовател, боец на човечеството и пришълецът трябва да разбере какво означава това.

Диана гледаше как Фрост сече на парчета движените от чужда воля мъртъвци, при това с грация и артистизъм. Струваше й се, че общото на Изследователката с хората не е повече, отколкото на тварите, срещу които се сражаваше. Лицето й бе застинало в маската на ледено презрение, без нито следа от съчувствие или съпреживяване. Убиваше, защото умееше да върши това и защото владееше занаята почти до съвършенство. Експерт в изкуството на изтреблението. Не че самата Диана таеше в душата си съчувствие към тези изчадия. Лесно беше да разгадае по лицата им, че в тези фигури само формата донякъде напомня за нещо човешко. Смъртта беше единственият им път към достойнството и покоя. Чудеше се дали би трябвало да помогне на Фрост в битката, но не можеше да си наложи. Отчасти защото усилието да поддържа половинчатата си невидимост я изтощаваше, но и защото дори мисълта да употреби насилие я отвращаваше. Тя също бе добре обучена от Империята.

Изведнъж хуманоидите се дръпнаха назад, обърнаха гръб на Изследователката и изчезнаха в околните стоманени стени. В един миг коридорът бе станал тесен от дима и зловещите фигури, в следващия вече ги нямаше. В бавно разсейващия се дим се открои фигурата на Фрост, озадачено отпуснала меча си. Дори не дишаше тежко. От кървавите рани на пръснатите наоколо трупове стърчеше назъбен метал, стените и подът бяха опръскани с червени петна, но двете жени бяха сами. Изследователката подсмръкна разочаровано и се върна при Диана, като пътьом изтръскваше тежките капки от меча. Есперката рязко се дръпна от кървавото острие, но Фрост не обърна внимание. Тупна Диана по рамото и огледа коридора с доволна усмивка.

— Май множко им дойдохме. Жалко. Тъкмо стана забавно.

— Още не е свършило — меко възрази Диана. — Идва нещо друго.

Изследователката впи очи в нея и се обърна с вдигнат меч.

— Пришълецът?

— Трябва да е той. Гори в мислите ми като фар, ярък и неукротим. Наранява съзнанието ми. И всичко е някак… объркано.

— На какво разстояние е от нас?

— Наблизо е. Долавям мислите му. Но не прозирам никакъв смисъл. Има и чувства, но съвсем непознати за мен. Сякаш гледам небесна дъга с несъществуващи цветове…

— Еспер, разсейваш се — прекъсна я Фрост. — Не се отклонявай. Колко е голям? Каква е силата му? Откъде ще се появи?

— Почти стигна до нас — Диана потри чело, за да прогони разгарящата се отново болка. — Все по-трудно го отблъсквам от съзнанието си. Сякаш се взирам в слънцето, заслепява ме… Той е силен, могъщ. Нечовешки силен.

— Еспер, съсредоточи се.

— Не мога… Прекалено е…

— Тогава просто го докарай насам. Бъди си примамка, а за останалото аз ще се погрижа.

Пришълецът се показа в края на коридора и Фрост млъкна. Беше грамаден, запълваше цялото пространство от стена до стена и от пода до тавана, като куршум в цевта на пушка. Тъмното ръбесто тяло изглеждаше дълго и силно, дебелите въжета на мускулите се виеха и издуваха като напрегнати вени. Метални ивици пронизваха плътта му — не бяха добавени, а жива част от тялото. По лъскавия гръб стърчаха остриета и шипове, краят на съществото не се виждаше. На плоската глава нямаше очи нито други отличителни черти, нищо освен металните зъби, щракащи в широката паст, напомняща за вълчи капан. Челюсти с такива размери можеха да откъснат човешка глава с едно захапване, всеки зъб приличаше на внушителен кинжал. Напредваше метър по метър в бавен устрем, зловещ като гръмотевичен облак, спуснал се на земята. Крайниците му тракаха по металните стени, дъхът му съскаше в зейналата уста.