Саймън Грийн - Светът на призраците

— Скоро ще кацнем — изрече той с беизразен глас. — Не би трябвало да очакваме непосредствена заплаха, но все пак си отваряйте добре очите и ушите. Поради извънредното положение се наложи да тръгнем почти без разузнаване. Самата ни задача е достатъчно проста. Тринадесета база не отговаря на всички сигнали и повиквания. Работата ни е да разберем защо.

— Имам въпрос, Капитане.

— Да, еспер Вертю?

— Според данните в компютрите Ансилай е мъртъв свят. Тук не е останало нищо живо, след като всички местни видове са били изтребени по време на Ашрайския бунт преди десет години…

— Вярно е — потвърди Сайлънс, когато еспата се запъна.

— Но, Капитане, ако е вярно, ако на тази планета не е останало нищо потенциално опасно, за какво е цялата тази паника? Може би просто ги е хванала „ковчежната треска“ 3 3 Вид клаустрофобия. Бел. прев. ? Тук, в покрайнините на Империята, това се случва.

— Добър довод, еспер. Но преди четири дни Тринадесета база обяви висша степен на извънредно положение, издигна силовия екран и отряза съобщителните си връзки с Империята. А пък Империята въобще не обича да я отрязват. Така че ние отиваме да проверим какво се е случило. Не се мръщете, еспер, рано ще се набръчкате.

— Само недоумявах, Капитане — какво ще прави там Изследователката?

— Ъхъ — обади се Фрост, — и аз това се чудя.

Сайлънс се позабави с отговора, откровено оглеждаше двете жени. Те рредставляваха любопитна противоположност. Диана Вертю беше нисичка, стройна и златокоса и според Сайлънс много приличаше на своята майка — Илейн. Младата есперка току-що бе навършила деветнадесет години и излъчваше леко нахална невинност, каквато само юношите могат да си позволят. Но скоро щеше да се прости с това си качество в опитите да поддържа реда, законността и разума в покрайнините на Империята, из отскоро заселените Гранични светове. По новите граници бе трудно да срещнеш признаци за цивилизованост, още по-рядко законност, да не говорим пък за справедливост.

Изследователката Фрост беше само с няколко години по-възрастна от есперката, но разликата между двете беше също като между ловеца и неговата жертва. Фрост беше висока и с жилави мускули, дори отпусната в креслото изглеждаше опасна. Тъмносините й очи горяха на бледото, безучастно лице, обрамчено от късо подстригана кестенява коса. Друсането и тласъците при спускането в атмосферата като че въобще не я притесняваха, но така и трябваше да бъде. Изследователите бяха тренирани да понасят несравнимо по-тежки изпитания. И това отчасти обясняваше защо бяха толкова боеспособни убийци.

Сайлънс усети, че проточи паузата по-дълго, отколкото искаше. Приведе се напред в креслото и се намръщи, сякаш просто подреждаше мислите си, макар и да знаеше, че въобще няма да заблуди Изследователката.

— Вие сте тук с нас, защото не знаем какво ще заварим след кацането. Винаги съществува възможност някоя непозната чужда раса да е слязла на Ансилай. В края на краищата това е Границата и е известно, че тук звездните кораби понякога изчезват в мрака и никой повече не ги вижда. А чуждите раси са вашата специалност, прав ли съм?

— Ъхъ — потвърди Фрост. — Може и така да се каже.

— От друга страна — продължи Сайлънс, — Ансилай е планета, на която се добиват метали. А те пък са жизненоважни за Империята. Доста политически фракции биха спечелили, ако попречат на тукашното производство. И именно затова аз лично ръководя операцията.

— Щом е толкова важна, защо сме само петима? — попита щурмовакът Стасяк. — Защо да не нахълтаме с пълен екип от Сигурността, да обкръжим базата, да си пробием път и да смажем всичко, което мръдне?

— Защото Тринадесета база контролира цялото минно оборудване, разположено на Ансилай — спокойно отвърна Сайлънс. — Дори и в момента всички системи работят едва с трийсетина процента от капацитета си. Не бихме искали да рискуваме базата и още повече да влошим положението. Както есперката вече изтъкна, винаги може да се окаже, че това е обикновена разновидност на „ковчежната треска“ и целият екип на базата се нуждае само от малка приятна раздумка с психосектора на „Тъмен вятър“. Тук сме, за да открием какво става и да докладваме, а не да провеждаме изтребителна мисия срещу единствените хора, които могат нещо да ни обяснят.

— Разбрахме, Капитане — обади се Рипър, другият щурмовак. — Ще пипаме леко и меко, точно по инструкцията. Няма проблеми.

Сайлънс кимна отсечено и плъзна поглед по двамата щурмоваци. Люис Стасяк не се отличаваше нито с ръст, нито с тегло, беше само на двайсет и няколко години, но вече имаше вид на претоварен и похабен човек. Косата му беше малко по-дълга от обичайното, униформата му омачкана, а по лицето му се забелязваше някаква отпуснатост. Капитанът не пропусна тревожните признаци — Стасяк твърде дълго е бил далеч от истинска опасност или предизвикателство, загубил е закалката си и е станал безгрижен. Това беше и една от причините Сайлънс да го включи в разузнавателната задача. Ако нещо се объркаше, Стасяк нямаше да е кой знае каква загуба. Винаги си струваше да имаш подръка някой, когото да пожертваш, да го натикаш в опасното положение, преди сам да тръгнеш напред. Все пак по-добре беше да държи под око този човек. Мърлявите щурмоваци имат склонността да се пречупват при по-голямо напрежение, а когато това стане, проявяват гадния си навик да повличат със себе си на дъното всеки, озовал се наблизо в момента.