Саймън Грийн - Светът на призраците

— Досега — напомни Фрост. — Капитанът обаче ми се видя напълно убеден, че Гарвана е оцелял и че ще съумее да го открие. Любопитно.

— Друг път служила ли сте с Капитан Сайлънс? — попита Рипър.

— Не. Досието му е впечатляващо, ако не броим историята с Ансилай. А вие?

— Вече две години съм при него — обясни Рипър. — За Капитан никак не е лош. Служил съм и при по-скапани. А ти, Лю?

— Всичко си му е наред — Стасяк сви рамене. — Поне така ми се виждаше преди тая мисия. Откак получихме заповед да слезем тук, взе да прави чудновати неща.

— Ако вземем под внимание как при предишното си идване оплескал всичко дотам, че да се наложило пълно изгаряне, не съм изненадана. — Фрост зарея поглед в металната гора, сякаш очакваше някакъв отговор. — Обаче съм принудена да спомена, че поведението на добричкия Капитан може да ни създаде грижи. Всъщност той прави впечатление на човек, който съвсем определено е изгубил душевното си равновесие.

Рипър сякаш задълба с очи Изследователката. Тя явно подбираше грижливо думите си.

— И така — предпазливо подхвана той, — ако се наложи официално да обявим, че Капитанът е с разстроена психика, кой ще поеме командването на мисията? Вие ли?

Изследователката се усмихна.

— Бих могла. В името на успеха ни.

— Да — съгласи се Рипър. — В името на мисията.

— Длъжен съм да напомня на всички — внезапно се намеси ИИ през комуникационните им присадки, — че наказанията за бунт и измяна са изключително сурови.

— Измяна ли? — припряно вметна Стасяк. — Че кой ти приказва за измяна? Не съм аз.

Фрост се засмя, без да се смущава. Рипър направи кисела гримаса.

— Знаех си аз. И на опустошена планета не те оставят на мира.

— При настоящото извънредно положение от мен се изисква да следя всички разговори — заяви ИИ. — Разбира се, принуден съм да повторя думите ви на Капитана, когато се върне.

— Разбира се — сговорчиво повтори Фрост. — Когато се върне. А дотогава ще престанеш да следиш всеки разговор, в който участвам, освен ако аз ти разреша. Това е пряка заповед според код „Червено Седем“. Искам потвърждение.

— Потвърждавам код „Червено Седем“ — почти с нежелание промълви ИИ и замлъкна.

Едната вежда на Рипър се надигна.

— Не знаех, че някой може да отмени нареждания на Сигурността, заложени в един ИИ.

— Ей това му е хубавото на Службата — сподели Фрост. — Всеки ден научаваш нещо ново. Колкото и да ми е приятно да си бъбрим обаче, ще взема да се поразходя из тази горичка. Да го усетя това място. Ако пак пожелаете да обсъждате Капитана, предлагам да изчакате, докато се върна.

Тя се отдалечи към металната гора, без дори да се озърне, и щурмоваците мълчаливо наблюдаваха как изчезна в кълбящата се мъгла. Стасяк се обърна към Рипър.

— Да знаеш, въобще не съм сигурен кое ме дразни повече — планетата или тая жена.

Сайлънс вървеше през мъглата, без да бърза, гледаше само напред. Великанските дървета надвисваха от белезникавата пелена и познати някога лица като че надничаха от нищото, но той така и не обърна глава. Гората бе пренаселена с отдавнашни спомени и твърде малко от тях бяха приятни. Сайлънс се съсредоточи върху човека, когото трябваше да намери — предателя на име Гарвана. Неговият приятел отпреди дълги десет години.

Нагревателните елементи приятно затопляха тялото му, но острият студ изгаряше голите длани и лицето му. Империята непрекъснато обещаваше да допълни бойната униформа с ръкавици, но бюджетът все се оказваше и без това претоварен. Сайлънс сбърчи лице и се постара да не забелязва студа. Вече не беше далеч от целта си. На теория Гарвана можеше да се намира във всяка точка на Ансилай, защитен от сензорите на катера с неестествената си мощ на еспер. Имаше на разположение цял свят, за да се скрие, но Сайлънс знаеше къде би могъл да го открие. Гарвана го чакаше на поляната, половин миля по-навътре от космодрума, където преди живееше с Ашраите в техните подземни тунели. Това място наричаше свой дом.

Той поспря и включи комуникационната си присадка.

— Гарван, тук е Джон Сайлънс, Капитан на „Тъмен вятър“. Чуваш ли ме?

Почака, но не получи отговор. Не се учуди. Гарвана не беше толкова глупав, че да се издаде лесно. Всеки можеше да подслуша открита линия и той добре знаеше това.

Нещо изведнъж премина по самата граница на периферното му зрение и Сайлънс рязко се обърна с разрушител в ръка. Нямаше нищо, но у него остана впечатлението, че допреди малко е имало. Онова, което нападна катера по време на спускането, отново го бе открило. В мъглата се забелязваха светкавични движения — вляво и вдясно, отпред и отзад. Сайлънс отново тръгна към целта си, внимаваше да върви бавно и равномерно. У него все по-силно напираше желание да се втурне напред, защото сенките неумолимо стесняваха кръга. Не би било разумно да им покаже, че бяга от тях. Нито пък безопасно. Вече не беше далеч от поляната. Хрумна му, че те може би имат намерение да не позволят срещата му с Гарвана, и първото бодване на несигурността пролича по капките пот на лицето му въпреки студа. Трябваше да стигне до Гарвана. Трябваше.