Саймън Грийн - Светът на призраците

Пред него в мъглата се виеха светещи ленти с бързо променящи се цветове, невидим вятър ги теглеше и буташе. Неочаквано се чу сух пукот, дълъг клон се откъсна от близкото метално дърво. Сайлънс се метна настрани и назъбеното копие се заби точно където той стоеше преди секунда. Пукотът вече ехтеше отвсякъде, все повече клони се откъсваха от дърветата и валяха като остър дъжд край него, а той тичаше на зигзаг по пътеката към поляната. Ботушите му трополяха по твърдата пръст. Хвърляше се встрани, дробовете му се напъваха в студения въздух, а металните шипове пронизваха земята навсякъде около него. Сайлънс тичаше, решен да не спира и да не дава воля на страха си. Твърде далеч беше стигнал, за да се откаже. Неравно острие разкъса униформата му и се плъзна болезнено по ребрата му, преди да падне. Сайлънс помисли, че се е отървал само с драскотина, но погледна надолу и видя широка кървава следа по тялото си. Друг клон се насочи към лицето му — в последния миг го възпря с вдигната ръка. Ръкавът се разпра, кръв пръсна във въздуха и пръстите му изтръпнаха.

Сега в гората и други неща следваха неговия бяг. Чуваше как земята между дърветата се тресе от стъпките им. Сайлънс препускаше с все сила, гърдите му горяха от задъхване. Още стискаше оръжието си, но не виждаше по какво да стреля. Изведнъж пътеката свърши, препречена от осеяни с игли храсти, израснали край паднало дърво. Сайлънс залитна и спря, свлече се на колене до внушителния златист дънер. Опря гръб в дървото и се огледа диво. Храсталакът бе напълно непроходим, а друга пътека нямаше. Хванаха го.

Някъде в дълбините на металната гора нещо нададе вой. Беше чегъртащ неестествен звук без нищо човешко, но болката, яростта и споменът за загубата личаха ясно. Смразяващият вой се носеше сред дърветата, усилваше се, наближаваше. Отвсякъде се надигаха нови гласове, оглушителният хор режеше душата на Сайлънс като нож и той се свлече по дънера, макар и да вдигна оръжие в безсмислен жест на предизвикателство. Никакви оръжия не биха спрели онова, което идваше за разплата. Сенки се гърчеха в неспокойната мъгла, обикаляха го и Сайлънс за миг мяркаше ноктести лапи, ръмжащи уста, големи грациозни тела и плоски кошмарни муцуни.

Прицели се в най-близкото лице и натисна спусъка на разрушителя. Енергийният лъч прониза с пращене въздуха, мина през чуждото лице и пръсна ствола на дървото отзад. С рязък трясък на разкъсан метал то се наклони и се стовари на земята. Металните парчета падаха още няколко секунди, но нищо не показваше, че е наранил или дори уплашил врага. А и не очакваше това. Враговете му бяха мъртви от цели десет години. Те просто не искаха да признаят това и да легнат в гробовете си. Устата на Сайлънс се разкриви. Не играеха честно. Не спазваха правилата. Само че това беше Ансилай, светът на Ашраите, и те измисляха свои правила.

Вече бяха навсякъде. Мощен вой се надигаше и затихваше, докато ушите му писнаха. Знаеше какво го бе връхлетяло, въпреки че увереността му бе подигравка с всякакъв разум и логика. Ашраите кръжаха бавно, непоколебимо през мъглата и край дърветата, обикаляха, обикаляха — всички изтерзани души, които обрече на гибел преди десет години. Сега витаеха около него, както споменът за ужасното му дело не го напускаше през тези години.

Воят спря, в един миг го чуваше, в следващия — не, изпълнена с жадно очакване тишина настъпи в гората. Сайлънс се помъчи да седне малко по-изправен, за момент лицето му се сви от изгарящата болка в ребрата. Вдигна разрушителя, но веднага го остави. Дори и да имаше цел пред себе си, оръжието не можеше да стреля, преди енергийният кристал да се презареди. Оставаше му мечът, но най-много би могъл да се прониже сам с него, за да отнеме на Ашраите сладостта на отмъщението. Само че и това не би направил. Не му беше присъщо да се предава, дори и в на пръв поглед безнадеждни положения. Той непохватно изтегли меча от ножницата и яростно огледа гората. Нещо се движеше съвсем наблизо.

Внезапно от мъглата излезе мъж и застана до него. Всичко бе замряло, съдбата на Сайлънс сякаш бе сложена на везните, после натискът на безбройните внимателни очи изчезна отведнъж, гората беше празна. Капитанът си позволи дълга треперлива въздишка и пусна меча на земята до себе си. По лицето му се стичаше пот и той избърса очите си с ръкав. Вдигна поглед към застаналия неподвижно мъж. Тъмната му фигура беше висока и жилава като камшик, облечена в черна кожа и издуто черно наметало. Гарвана винаги носеше черно като злокобната птица, на която го нарекоха. Държеше в ръка дълъг жезъл от полирана кост, по-скоро както се държи оръжие, а не за да си помага при ходенето. Лицето му оставаше скрито в сянката на качулката и Сайлънс не знаеше дали трябва да е доволен от това.