Майкъл Смит - Един от нас

Уудли започна да издава някакви хъхрещи звуци, които означаваха, или че мисли, или че на гърлото му е заседнал огромен шкаф, след което се обърна и започна да рови в чантата си. Извади някаква друга машина, отвори кутийката, в която бях поставил импланта, и задържа устройството над нея. Видях, че започнаха да присвяткат малки лампички, и попитах:

— Какво правиш?

— Правя структурен анализ на елементите в това дяволско нещо. Ако е достатъчно определимо, възможно е да мога да сканирам врата ти и да го намеря.

— Добре мисли тоя, помъдрял е — отбеляза Дек. — Хап, в крайна сметка твоят план май не беше толкова тъп.

Очевидно удовлетворен от резултатите, които му подаде машината, Уудли регулира нещо на скенера за травми и после отново го прекара по раменете и врата ми.

— Аха — каза той по едно време и после: — Ооо!

— Какво?

— Получавам данни за подобни съединения. По някое време си имал имплантирано подобно нещо.

— Чудно! Вади го!

Сложи пръсти на устните си.

— Опасявам се, че не мога. Асимилирано е, или по-точно, подозирам, че то се е самоасимилирало.

— Какво искаш да кажеш?

— Че приспособлението се е преместило от първоначалното си място. Виждат се остатъчни следи от съединението, които показват пътя му.

— Къде е то сега?

— В гръбначния ти стълб.

Вратът ми изстина.

— Разпаднало се е на съставните си части, които са трудно забележими, имплантирало се е в клетките на гръбначния ти стълб и стига до черепа ти — доста прилича на локализиран вирус. Дяволски хитро измислено. Не можеш го откри, ако не знаеш какво търсиш. А ако го откриеш, не можеш да го премахнеш — целият си все едно пропит с него.

— С други думи — ти си един от тях! — каза тихо Дек.

Да, помислих аз. Така е. Винаги ще могат да ме намират и миналото ми никога няма да си отиде. Нека бъде тъй. Може би дори е трябвало да бъде точно така.

— Искате ли да прегледам приятелката ви, докато съм тук? — попита Уудли разсеяно. — Оная с нещастните китки?

— Не можеш — казах аз, но мисълта ми бе другаде. — Тя бе отвлечена от извънземни.

— Разбирам — каза кротко той. — Какъв интересен живот живеете!

Платих му, той благодари с поклон и стъпките му потънаха в нощта. Дек го наблюдаваше през прозореца как се отдалечава.

— Хап — каза той, — ей там, до блока, има едно бяло дируцу с изгасени светлини. А на предната седалка има някакъв тип.

— О-о, добре — отвърнах аз. — Искам да си побъбря кротичко с този образ. Да ти е останал някой пистолет?

— Само един — отговори Дек, — но огнестрелното оръжие не предполага кротки разговори.

— Това зависи изцяло от него — весело казах аз.

Излязохме тихо през задната врата, долу, в края на стълбището, се изкачихме над гаражите, след което се разделихме, за да стигнем до мястото по различни пътища. Прикривайки се, тръгнах на запад, след което забелязах, че Дек се появява на около петдесетина метра от другата страна на бялата кола.

Дек повървя малко по тротоара, след което слезе на платното. През това време аз пресякох пътя и забързах към колата, като се придържах откъм страната, която Роумър нямаше как да наблюдава. Мина известно време, докато той забележи пияния, който криволичеше по средата на улицата, но след това изобщо не свали очи от него, което ми даде възможност да се наведа и да се притая до багажника на колата му. Придвижих се странично до шофьорската врата като рак, сгънат надве. Дек разбра, че съм наблизо и съвсем се вживя в изпълненията си, като започна да размахва юмруци и да крещи на луната.

Щом стигнах до вратата, просто се изправих, облегнах се на рамката и заговорих през отворения прозорец:

— Ти си най-смотаната опашка на света, която съм виждал — казах аз.

Лицето на Роумър се обърна към мен, а устата му остана отворена. След това се обърна напред и видя, че Дек вече стои пред колата с пистолет, насочен към лицето му.

— Разбираш ли какво ти казвам? А сега — добавих аз и извадих органайзъра от джоба си, като му го показах за секунда, виж, това тука е висококласен скенер.

Не беше истина, но той нямаше откъде да знае. Натиснах едно копче отстрани и го поставих на покрива на колата.

— Ако направиш опит да изпратиш някакъв сигнал под каквато и да е форма, аз веднага ще разбера, а приятелят ми ще ти свети маслото. Разбираш ли?

Роумър закима интензивно. Все още по лицето му имаше белези на местата, където фъстъците се бяха вдълбали при удара. Не можеше да не осъзнава, че човек, който е нанесъл подобна обида на служебно лице, е способен на всичко.