Майкъл Смит - Един от нас

Последното нещо, което видях преди да се изтърколя на улицата, бе, че Хелена е насочила пистолета си към главата на Рикардо и нещо му крещи. Предполагам, че е успял да излезе някак си, защото тъкмо Рикардо бе убит в колата-бомба по-късно същата вечер. Бил взел плана за този обир от някакъв тип, след което го изтезавал и убил. Както ви казах, той беше забележително глупав. Хелена трябва да е уредила нещата по отношение на себе си и на мен, защото ние не бяхме убити. Мисля, че за това й дължа благодарност.

За същата вечер имахме уговорка да пийнем по нещо с Дек. Хелена все пак се появи. Аз бях в един мотел и храчех кръв, след като дистанционните на Уудли бяха извадили оловото от гърдите ми. По новините тъкмо даваха колко били убитите и колко млади били някои от тях. Докато гледах снимките им на екрана със замаяна глава, разбрах, че желанието ми се е сбъднало. Нямах друг избор, освен да започна нов живот. Нямаше да бъде точно какъвто се надявах, а и щях да го живея сам.

В този момент от миналото ме изтръгна звукът на тежки удари по входната врата на Дек. Сигурно Уудли най-сетне бе пристигнал — тъкмо когато си мислех за него. Моето последно щастливо съвпадение — обикновеничко, както и другите две. Сетих се, че ще трябва да се опитам да си взема обратно парите от Вент, а след това си спомних, че в затвора няма да се нуждая от много финансови средства. Станах, залитайки се приближих и дръпнах стола изпод дръжката. Тя се завъртя и вратата бавно се отвори.

Там, отпред, с много объркан вид стоеше Дек.

— Какво, по дяволите, е станало с вратата ми?

Беше мъжка прегръдка, но беше силна и продължителна. Накрая Дек се отдръпна. Изглеждаше разсеян, очите му бяха малко зачервени и имаше вид на човек, който наблюдава света с голяма осторожност да не би някой да се опита да го прецака.

— Така — подхвана той. — Изведнъж се озовавам на Булеварда, а как съм стигнал дотам нямам спомен. Последното нещо, което на практика си спомням, е, че Лаура се протягаше тук на канапето и после се опита да те набие. Нещо странно се е случило в апартамента ми и предполагам, че и аз съм участвал в шоуто. Тъй ли е?

Помислих си, че Дек направи много точно резюме.

— Да.

— Колко време ме е нямало?

— Малко повече от двадесет и четири часа.

— Много наркотици ли взехме?

— Не! — засмях се аз.

— Зная, Хап, ти завинаги ще си останеш за мен спец по чудноватите работи, така че дай да чуем твоето обяснение. Какво стана?

Разказвах му половин час. Дек го прие доста добре — не зная какво би го извело от равновесие, но ако му кажете, че масата пред него току-що е изчезнала и вече не съществува, той само ще си вземе чашата с питието в ръка — така, за всеки случай. Когато споменах стените с цвят на патина, той малко се намръщи, сякаш тогава нещо дълбоко в паметта му се размърда, но не можа да открие какво. Не можа да си спомни за какво е говорил с Лаура, кой друг е бил там и въобще нищо за другото място.

— Значи от Лаура няма и помен, а? — попита той.

— Все още не — отвърнах аз. — А сега взеха и Хелена.

— Ти си се движил с Хелена? — запремига Дек.

Кимнах, като очаквах неодобрителна реакция от негова страна.

— Супер — каза той, притваряйки очи, сякаш го боляха. — Тя беше жената за теб.

Което ме накара да се позачудя, защото ако всички знаеха това, защо на мен ми беше необходимо толкова дълго време да го проумея.

— И може би пак ще бъде — казах аз, — ако успеем да я върнем.

Дек огледа всекидневната за момент, сякаш беше страшно доволен, че си е вкъщи. След това кимна:

— Някакъв план?

На вратата се почука.

— Имам нещо предвид — казах аз. — И тъкмо идва „Част първа“.

Отворих и Уудли, който имаше вид на старо свадливо плашило, влезе в стаята. Дек повдигна вежди.

— Всеки план, в който участва този стар хърбел, се нуждае от незабавно преразглеждане.

— Добър вечер и на теб, младежо — отвърна Уудли. — Казвам „добър вечер“, въпреки че сега, разбира се, сме в малките часове на нощта, както обикновено е при вас, съмнителни типове. А сега — той ни погледна изпитателно, — какво искате? И двамата имате вид на хора в цветущо здраве, което се дължи на природата на вашите така наречени животи.

— Първо оправи Дек — казах аз.

— Какво каза? — попита Дек — Кого да оправи и какво да ми оправи?

— Твоят е много по-отскоро — казах аз.

Накарах го да седне на края на канапето с гръб към мен посочих врата му.

— Мисля, че е тук някъде.

— За какво, по дяволите, говориш, приятелю?