Клифърд Саймък - Планетата на Шекспир

Пролазиха през цепнатината и се озоваха на хълм, водещ към друг хребет, по-висок от предишните два, които бяха прекосили. На върха имаше едри овални камъни и ниска тераса от подаващи се скали, която се простираше по протежение на хребета. Хищника седна на един плосък камък и потупа мястото до себе си, като покани Хортън да седне също.

— Тук ще направим почивка и ще си поемем дъх — каза той. — Местността наоколо е скалиста.

— Колко остава още? — попита Картър.

Хищника махна със снопчето пипала, които му служеха за ръка.

— Още два хълма — отговори той — и почти сме стигнали. Между другото, свари ли ви снощи часът на бога?

— Часът на бога?

— Шекспир го нарече така. Нещо се пресяга и те докосва. Като че ли има някой там.

— Да — рече Хортън, — свари ни. Можеш ли да ни кажеш какво е това?

— Не знам — отвърна Хищника — и не го харесвам. Гледа вътре в теб. Разтваря всичките ти вътрешности. Затова ви оставих така внезапно. Плаши ме. Превръща ме във вода. Но бях останал твърде дълго. Свари ме на път към дома.

— Искаш да кажеш, че си знаел, че идва?

— То идва всеки ден. Или почти всеки ден. Има периоди, но не много дълги, когато изобщо не идва. Придвижва се часово през денонощието. Сега идва по вечерно време. Всеки път идва съвсем малко по-късно. Премества се през деня и нощта. Постоянно променя часа си, но промяната е доста малка.

— И е идвало през цялото време, докато си бил тук?

— През цялото време — рече Хищника. — Не оставя човек на мира.

— Значи нямаш представа какво е това?

— Шекспир каза, че е нещо от космоса. Каза, че действа като нещо далече в космоса. Идва, когато тази точка от планетата, на която стоим, гледа към някаква отдалечена точка в космоса.

Никодим обикаляше скалната тераса, като от време на време се навеждаше да вземе паднало парче скала. После се приближи гордо към двамата, като държеше няколко камъчета в ръката си.

— Изумруди — обяви той. — Оголени от времето и лежащи на земята. Има и други в основната скала.

Той ги подаде на Хортън. Картър ги огледа внимателно, като ги държеше върху дланта си и ги опипваше с показалеца на другата си ръка.

Като се наведе напред, Хищника им хвърли бегъл поглед.

— Красиви камъчета — каза той.

— О, не — отвърна Хортън. — Те са повече от красиви камъчета. Това са изумруди. — Той погледна към Никодим и попита: — Откъде разбра?

— Нося си превъпъла на геолог-любител отговори роботът. Сложих си инженерния превъпъл и имаше място за още един, така че взех този на геолог-любител…

— Превъпъл на геолог-любител! Какво, по дяволите, правиш с превъпъл на геолог-любител?

— На всеки от нас — обясни кротко Никодим, — бе разрешено да включи по един превъпъл от хобито си. За свое лично удоволствие. Имаше превъпли по филателия и по шахмат, и много други, но аз си помислих, че превъпълът на геолог-любител…

Хортън побутна изумрудите.

— Казваш, че има и други?

— Бих предположил — рече Никодим, — че тук имаме цяло богатство. Изумрудена мина.

— Какво искаш да кажеш с богатство? — измърмори Хищника.

— Той е прав — отвърна Хортън. — Целият този хълм може да е изумрудена мина.

— Тези красиви камъчета имат ли стойност?

— За моя народ стойността им е доста висока.

— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Хищника. — На мен ми звучи налудничаво. — Той махна с презрение към изумрудите. — Само красиви камъчета, които радват окото. Но за какво могат да служат?

Изправи се бавно.

— Продължаваме — рече той.

— Добре, да вървим — отвърна Хортън и подаде изумрудите на Никодим.

— Би трябвало да поразгледаме наоколо…

— По-късно — отсече Хортън. — Те няма да избягат.

— Необходимо е проучване, така че Земята…

— Земята вече няма значение за никого от нас — каза Хортън. — Ти и Кораба ми го обяснихте така. Каквото и да се случи, каквото и да намерим, Кораба няма да се върне.

— Не разбирам разговора ви — рече Хищника.

— Прости ни — обърна се Хортън към него. — Това беше малка семейна шега, която не заслужава внимание.

Продължиха да слизат, пресякоха нова долина, после заизкачваха друг хълм. Този път не спираха да си почиват. Слънцето се издигна високо и разпръсна част от горския мрак. Денят стана по-топъл.

Хищника пристъпваше с големи бавни крачки, които явно не го затрудняваха, Хортън пъхтеше подире му, а Никодим вървеше най-отзад. Като го наблюдаваше, Хортън се опита да си представи що за създание би могъл да бъде Хищника. Беше мърляч, разбира се — в това нямаше съмнение, — но порочен, кръвожаден мърляч, който можеше да е опасен. Изглеждаше доста приятелски настроен със своето непрекъснато бърборене за стария си приятел Шекспир, обаче възможно бе и да дебне. Досега държанието му говореше единствено за прямота и добро настроение. Изключено бе привързаността му към човека Шекспир да не е била истинска, макар и приказките му, че е изял Шекспир, все още да звучаха обезпокоително. Това, че не знаеше стойността на изумрудите, беше озадачаващо. Изглеждаше невъзможно някоя култура да не разбира стойността на скъпоценните камъни, освен ако тази култура не възприемаше идеята за украсяването.