— Шекспир ли поиска да направиш това?
— Да, разбира се. Мислите ли, че бих го сторил по собствено желание?
— Не знам какво да мисля.
— Вид на смъртта — продължи Хищника. — Да го изям, докато умира. Свещеническа функция, обясни ми той. Правя, както ми казва. Обещавам да не го мамя и не го мамя. Напрягам се и го изяждам, колкото и да е лош на вкус, до последното парченце хрущял. Изгризвам старателно костите му, докато не остане друго, освен кокал. Повече, отколкото ми се яде. Коремът ми е пълен до пръсване, но продължавам да ям, без да спирам, докато го свърша целия. Върша го правилно и чисто. Върша го с истинска преданост. Не посрамвам приятеля си. Аз бях единственият му приятел.
— Възможно е — рече Никодим. — Човешката раса може да има понякога странни разбирания. Един приятел да изяде друг в знак на уважение. При първобитните хора е съществувал ритуален канибализъм — да се окаже особена чест на истински приятел или на велик човек, като се изяде парченце от него.
— Но това е било при първобитните хора — възпротиви се Хортън. — Никога не съм чувал за съвременни…
— Хиляда години — пресече го Никодим — са изминали, откакто сме били на Земята. Достатъчно време за развитието на твърде чудновати разбирания. Може би тези първобитни хора са знаели нещо, което ние не знаем. Може да е имало някаква логика в ритуалния канибализъм, която да е била преоткрита през последните хиляда години. Вероятно изкривена логика, но със затрогваща сила.
— Казвате, че вашата раса не прави това? — запита Хищника. — Не разбирам.
— Преди хиляда години не го е правила, но може и да го прави сега.
— Преди хиляда години?
— Ние сме напуснали Земята преди хиляда години. Вероятно много повече от хиляда години. Не познаваме математиката, използвана при разширяване на времето. Би могло да е доста по-дълго от хиляда години.
— Но никой човек не живее хиляда години.
— Вярно е, но аз ги прекарах в студен сън. Тялото ми бе замразено.
— Ако замръзнеш, умираш.
— Не по начина, по който го правим. Някой ден ще ти го обясня.
— Не си ли мислите лошо за мен заради това, че съм изял Шекспир?
— Не, разбира се, че не — отговори Никодим.
— Това е хубаво — каза Хищника, — защото, ако мислехте така, не бихте ме взели с вас, когато си тръгнете. Най-съкровеното ми желание е да се махна от тази планета колкото може по-скоро.
— Възможно е да успеем да поправим тунела — рече Никодим. — Ако успеем, ще можеш да си отидеш през него.
Тунелът представляваше около квадратен метър огледална чернота във фасадата на малък скален купол, който се издигаше от основната скала на хълма, недалеч от древногръцката постройка. Между постройката и скалния купол криволичеше пътека, протрита от много използване до самата скала и дори, както изглеждаше, в самата скала. Неизвестно кога в миналото тук трябва да е преминавал оживен трафик.
Хищника махна по посока на огледалната чернота.
— Когато работи — обясни той, — не е черно, а блестящо бяло. Влизаш в него и на втората крачка си някъде другаде. Сега тръгваш към него и той те отблъсква. Не можеш да го приближиш. Там няма нищо, но нищото те отблъсква назад.
— Когато обаче те отвежда някъде — попита Хортън, — искам да кажа, когато работи и ще те отведе някъде, откъде знаеш къде ще те отведе?
— Не знаеш — отвърна Хищника. — Някога може би си пожелавал къде искаш да отидеш, но вече не. Тази машинария там — посочи той с ръка, — с това табло до тунела, някога е било възможно да избереш целта си, ала сега никой не знае как работи то. Но на практика това няма особено значение. Ако не ти харесва мястото, на което си попаднал, влизаш отново в тунела и отиваш другаде. Винаги, вероятно след много опити, намираш място, което ти харесва. Например аз бих бил щастлив да отида където и да е и да се махна оттук.
— Не изглежда всичко да е наред — отбеляза Никодим.
— Естествено, че не е — каза Хортън. — Цялата система трябва да е развалена. Никой със здрав разум не би построил система за транспортиране без избирателност. По такъв начин може да са необходими векове, за да се стигне до целта — ако въобще се достигне.
— Много е добра — рече Хищника кротко — за укриване от правосъдието. Никой — нито даже преследваният — не знае къде ще отиде. Дори ако преследвачът го види да влиза в тунел и влезе след него, няма да попадне на същото място, където е той.
— Ти знаеш ли го или просто предполагаш?
— Предполагам, както ми се струва. Откъде мога да знам.
Читать дальше