Клифърд Саймък: Магистрала на вечността

Беше един изпълнен със събития ден, каза си Дейвид. Сега сенките се удължаваха и студът се засилваше. Време да се прибира у дома.

Щеше да има овнешко филе за вечеря. Ема, по-голямата му сестра, омъжена за Хорас, му го беше казала и го бе предупредила да се прибере навреме:

— Не закъснявай. Веднъж готово, филето не може да чака. Трябва да се яде горещо. И внимавай с тази пушка. Не знам защо въобще я взимаш, като не носиш нищо вкъщи. Защо не донесеш една-две връзки яребици? От тях би се получило вкусно ястие.

— Защото аз не убивам — беше отговорил той. — Никой от нас никога не убива. Това е изкоренено от нашата природа.

Което, разбира се, не беше вярно.

— Хорас би убил — язвително каза тя. — Ако има необходимост от храна, Хорас би убил. И когато донесе нещо, аз бих го изчистила и сготвила.

Права е, мислеше си той. Хорас, този непреклонен и практичен човек, би убил при необходимост, макар и да не би го направил просто за удоволствие. Хорас никога не правеше нещо за удоволствието от самото правене. Той трябваше да има причина, с която да обяснява всичко, което върши.

Дейвид се беше изсмял на притесненията на Ема:

— Тази пушка не може да ми навреди. Тя дори не е заредена.

— Ще я заредиш, когато я прибираш обратно на стойката. Тимъти ще настоява да я заредиш. Ако питаш мен, нашият брат Тимъти е малко смахнат.

Те всички бяха малко откачени. Той и Тимъти, а може би по различен начин — Хорас и Ема. Но не и малката му сестра Инид. Само тя бе свободният дух и мислителят. Той бе сигурен, че тя мислеше по-сложно, отколкото всеки друг от тях.

И така, като си спомни за печеното овнешко филе, което не може да чака и трябва да се яде горещо, той пое към дома с кучето, което, преситено от игри и смях, го следваше спокойно.

След като изкачи едно хълмче, в далечината видя къщата в зеления правоъгълник на градината, всред кафеникавите поля. Едри стволове на дървета, много от които блестяха в своите есенни одежди, се издигаха из целия парк, в чийто център бе къщата. Един прашен път, който в момента бе не повече от два коловоза, минаваше през градината. Път от никъде и за никъде. От пътя към входа на къщата водеше алея, оградена от редици високи тополи, които бяха вехнали през годините и които след известно време щяха съвсем да измрат и да паднат.

Следван от вярното куче, Дейвид се спусна по хълмчето и като премина през кафеникавите есенни поля, достигна до алеята. Пред него се изправи къщата — двуетажна каменна постройка с двукрилни прозорци, които блестяха с тихия огън, запален от залязващото слънце.

Той се изкачи по широките каменни стъпала и след кратка схватка с тежкото неудобно резе на масивната двойна врата, едно от крилата плавно се отвори, завъртяно от добре смазаните панти. Отвъд фоайето се простираше обширният салон, осветен само от един свещник, поставен върху масата в далечния край. В дъното на салона трептеше ярката светлина от многото свещи в трапезарията. Оттам се носеше едва доловим говор и той знаеше, че семейството вече се събира за вечерята. Влезе в салона и сви надясно, за да стигне до оръжейната, изпълнена с оживели сенки от закрепената върху една решетка самотна свещ. Като отиваше към поставката за пушки, той отвори двуцевката, измъкна от джоба на ловното си яке патрона, който носеше, постави го в цевта и с едно движение отново затвори оръжието. После сложи пушката на мястото й и се обърна. В дъното на оръжейната стоеше сестра му Инид.

— Добре ли прекара деня си, Дейвид?

— Не те чух да влизаш. Вървиш леко като перце. Има ли нещо, което трябва да узная, преди да вляза в бърлогата на лъва?

Тя поклати глава:

— Лъвът не е тук тази вечер. Хорас се държи почти човешки, толкова човешки, колкото въобще му е възможно. Днес си поговорихме. Геън ще дойде от Атина.

— Геън не може да спечели моите симпатии — каза Дейвид. — Той е толкова несравнимо начетен. С това ми влияе — кара ме да се чувствам излишен.

— И мен също. Може би двамата сме излишни, не зная. Ако ти и аз сме излишни, на мен ми харесва да съм излишна.

— На мен също.

— Хорас обаче харесва Геън и ако неговото идване ще направи Хорас по-човечен, ние ще спечелим от това посещение. Тимъти е в екстаз. Геън казал на Хорас, че ще донесе на Тимъти някаква книга — вероятно свитък — написана от Хекатеус.

— Хек… добре, каквото и да е името. Никога не съм чувал за него. Ако въобще е „той“, а не „тя“.

— „Той“ е и е грък — каза Инид. — Хекатеус от Милет. Пети или шести век. Учените смятат, че Хекатеус е първият човек, писал сериозна историческа проза, като използвал критически подход, за да отдели митичното начало от историята. Геън смята, че свитъкът, който притежава, е неизвестно произведение, което е било изгубено.