Клифърд Саймък: Магистрала на вечността

— Това е всичко, което искам — каза Коркорън. — Изчерпах всички останали възможности. Хотелът сега е празен и го охраняват, но уредих да се вмъкнем. Доста време изгубих там, докато изследвах, подслушвах, сондирах и почуквах, за да открия начин за проникване в тази странна кутия. Нищо. Мога да гледам през прозореца, на който е закачена, и няма дори знак, че там има нещо. Но като изляза навън и погледна нагоре, я виждам.

— Джей, каква е голямата ти грижа? Какво смяташ, че ще откриеш на този… „балкон“? — настоя Буун.

Коркорън разтърси глава.

— Не знам. Може би нищо. Мартин се превърна в идея фикс за мен. Сигурно изхарчих повече, за да открия някаква информация за самия него, отколкото за работата, за която ми плати. Това е зле. Том, трябва да вляза в тази кутия!

Той млъкна, гледайки в празната си чаша. После въздъхна и отново вдигна поглед.

— Бедата е, че нямаме много време. Днес е петък вечер, а планират да взривят хотела в неделя сутринта, призори, когато няма много хора по улиците.

Буун тихо подсвирна.

— Добре си го изчислил.

— Не можех иначе. Ти беше труден за откриване. Когато научих, че си се насочил към Сингапур, позвъних във всички хотели, където би могъл да отседнеш. И сега, ако искаме да свършим някаква работа, трябва да побързаме.

— Утре е събота — съгласи се Буун.

— Ще го направим утре вечер. Те ще съберат пресата в последния ден на стария хотел. Телевизията и вестникарите ще са навсякъде. Ние ще отидем, когато всичко се успокои.

Той стана и събра чашите, отивайки към дървения бар.

— Ще преспиш тук, разбира се.

— Помислих си го — отвърна Буун.

— Добре. Ще изпием по още едно и може би ще си поговорим за отминалите времена. После ще ти покажа стаята ти. И ще забравим за кутията до утре вечер.

Още от ранния следобед Дейвид се скиташе из полята, придружен от любимия си сетер, и се наслаждаваше на спокойствието да бъде сам в един прекрасен и подреден свят.

Пляскайки с криле, една яребица излетя от стърнището пред краката му. Той несъзнателно вдигна пушката на рамо и бузата му допря приклада. Мерникът се изравни с птицата и той насочи цевта малко вляво. Каза „Бум!“ и знаеше, че ако в затвора има патрон и спусъкът бе натиснат, птицата щеше да се преметне към земята.

Скачащ от радост, сетерът се върна от гонитбата на птицата, легна на земята пред Дейвид, погледна нагоре и се засмя по свой си начин, сякаш искаше да каже: „Не се ли забавляваме чудесно!“

Сетерите в Хопкинс Ейкър се бяха приспособявали дълго време. Отглеждани да вдигат птиците и да донасят убитите, те съвсем не разбираха тази нова процедура. Но сега, след много поколения, беше различно. Те вече не очакваха звук от изстрели или да намерят убита птица.

За хиляден път Дейвид се запита защо в такъв случай носи пушката. Дали заради удоволствието да усеща тежестта й и заради начина, по който пасваше на рамото му? Или за да си докаже отново, че наистина е цивилизовано същество, въпреки своите предци с дълга история на насилие и жестокости? Но това щеше да е лицемерие. Той не би застрелял овца, но ядеше овнешко. Още беше месояден, а месоядните същества все пак са убийци.

Беше хубав ден, дори без птиците, припомни си той. Бе стоял на хълма и се беше взирал надолу към сламените къщурки на селото, където живееха овчарите и пастирите на овцете и другия добитък. По пасбищата бе видял животните, понякога съвсем сами, а понякога — наглеждани от момче и куче. Бе се сблъсквал в гъстите гори с грухтящи стада прасета, подивели като диви свине и ровещи за паднали жълъди.

Но не беше се осмелил на нещо повече. Дори сега той не можеше да завърже приятелство с веселите селяни, които обработваха земята. Беше видял променящите се есенни цветове на гората и дишал хладния въздух. Беше се приближавал до поточетата сред дърветата и беше пил от тях, виждайки стрелкащи се сенки на пъстърви.

По-рано през деня бе видял и Спайк, който играеше някаква странна игра, като подскачаше внимателно по безсмислена схема. Дейвид го беше наблюдавал и за пореден път се чудеше какъв вид създание всъщност е Спайк.

Изморен от играта си, Спайк се бе отдалечил към група дървета, скачайки по друг начин, в който имаше повече изящество и непринуденост от ограниченото подрипване в игричката преди малко. Кръглото му тяло блестеше на есенното слънце, а острите краища на неговите бодли пронизваха слънчевите лъчи и ги разпръскваха в малки проблясъци. Дейвид му бе извикал, ала Спайк явно не бе го чул и накрая бе изчезнал в гората.