Клифърд Саймък: Магистрала на вечността

Това, което той искаше, бяха слухове от цял свят. Не обичайните политически информации, а необикновени ненормални историйки — такива, които на пръв поглед изглеждат без никакъв смисъл. Той не каза къде може да бъде намерен. Щеше да се обажда и да съобщава на Коркорън къде да го потърси — винаги на различни места.

Нямаше много от слуховете, които търсеше, но пък за тях плащаше добре, обикновено — повече от двойната тарифа — и винаги в банкноти от хиляда долара. Нещата продължиха така с години.

Коркорън, разбира се, го провери. Нямаше много за научаване. Мартин изглежда нямаше нито минало, нито откриваемо жителство. Държеше внушителен офис с възрастна секретарка, но тя нямаше представа с какво се занимава шефът. Той сякаш не поддържаше бизнес отношения.

Държеше ъглов апартамент в „Еверест“, но не живееше там. Или поне, когато сътрудникът на Коркорън проникна в апартамента, не завари дрехи в гардеробите или какъвто и да е друг знак за домакинство.

Мартин бе забелязан случайно в града с жена на име Стела — толкова мистериозна личност, колкото бе и самият той.

И изведнъж, преди няколко месеца, Мартин и Стела изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

Буун внезапно се изправи.

— Какво?

— Точно така — или поне така изглеждаше. След последния път, когато му предадох своя доклад, той си тръгна и е бил забелязан да се обажда по телефона. Малко по-късно моят сътрудник в „Еверест“ видял, че Стела излиза и я последвал. Тя и Мартин влезли в стар склад близо до доковете. Повече не излезли. И не са забелязвани оттогава.

Буун отпи от чашата си и зачака. Най-сетне подсказа на Коркорън:

— Онзи последен доклад…

— Той дойде от Лондон. Имаше връзка с някой, който отчаяно търсел местност, наречена Хопкинс Ейкър.

— Звучи доста невинно.

Коркорън поклати глава.

— Освен една дреболия. В цяла Великобритания няма място, което се нарича Хопкинс Ейкър. Но е имало — преди четири-петстотин години, разположено в Шропшиър. Проверих. През 1615 година имението изчезва, докато собствениците му са на пътешествие в Европа. Имало го е единия ден, а на следващия изчезва. Не е останала нито следа от съществуването му. Целият имот — земята, дори ландшафтът — всичко е изчезнало. Заедно с хората, които са обработвали земята или пък са слугували в къщата. Дори и самата къща. Дупка в земята не е останала.

— Невъзможно — каза Буун. — Това е приказка.

— Но истинска — каза Коркорън. — Установихме без съмнение, че е съществувало и е изчезнало.

— И това ли е краят на историята? — попита Буун. Поклати глава. — Все още не разбирам защо ме повика. Не съм спец в търсенето на изгубени хора или къщи, които са изчезнали преди почти четиристотин години.

— Ще ти обясня. Имах друга работа, Мартин бе изчезнал, затова и се опитах да го забравя. Но преди няколко седмици прочетох, че „Еверест“ ще бъде взривен.

Коркорън въпросително повдигна вежди. Буун кимна. Той беше запознат с начина, по който разполагаха взривните устройства около сграда, която трябва да бъде съборена. Когато работата бе свършена добре, постройката просто се разпадаше на отломъци, които лопатите и булдозерите изриваха.

Коркорън въздъхна.

— Това отново ми припомни за Мартин. Отидох да хвърля последен поглед на сградата. Преди щях да оставя тази работа на сътрудниците си, което си е грешка. Спомняш ли си, че ти казах, че сега виждам нещата по различен начин?

— Видя ли нещо? — попита Буун. — Нещо, което твоите хора не са видели?

— Нещо, което те вероятно не могат да видят. Само аз мога да го видя и да го усетя. Аз… е, добре, не мога да преминавам отвъд, но понякога, като че ли мога да виждам отвъд. Може би в един по-широк спектър, може би малко извън времето. Мислиш ли, че е възможно човек да види отвъд или извън времето, Том?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— Не си. Независимо как, но го видях — нещо като прилепен балкон, като онези, които виждаш по сградите, но закрепен точно отвън на апартамента на Мартин. Нещо като факт извън измеренията, които разбираш. Наполовина вътре и наполовина извън нашия свят. И тъй като Мартин никога не бе живял в апартамента, съм сигурен, че е живял на този „балкон“ или „кутия“.

Буун вдигна чашата си и я пресуши. Внимателно я постави обратно на масата.

— Ти очакваш от мен да премина отвъд и да вляза в тази кутия?

Коркорън кимна.

— Не съм сигурен, че мога — каза Буун. — Никога не съм правил това съзнателно. То винаги се случваше, когато бях в крайна опасност — нещо като инстинкт за самосъхранение. Не знам дали мога да го направя, щом поискам. Мога, разбира се, да опитам, но…