Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

— Вече е нарязан — каза тя. — Подавайте ми десертните си чинии. Има и сос, ако някой иска.

— Днес видях Спайк — обади се отново Дейвид. — Когато бях в гората. Играеше си на неговата глупава игра с подскоците.

— Бедният Спайк — каза Тимъти. — Ние го измамихме. Той дойде да ни види. Не беше от семейството, но бе с нас, когато дойде време за тръгване. Не можехме да го оставим там. Надявам се да е щастлив с нас.

— Изглежда доста щастлив — отговори Инид.

— Не можем да разберем — възрази Хорас, — той не може да разговаря с нас.

— Той разбира повече, отколкото допускаме — каза Дейвид. — Никога не правете грешката да приемате, че е глупав.

— Той е извънземен — продължи Тимъти. — Беше домашно животно — не, това не е съвсем точно — той имаше някаква близост със съседното семейство. В онези дни отношенията с извънземните бяха странни и не бяха напълно разбираеми. Поне не за мен.

— С Хенри е различно — каза Инид. — Той е един от семейството. Връзката му може би е малко по-далечна, но той е един от нас. Той дойде напълно по свое желание.

— Понякога се безпокоя за Хенри — намеси се отново Тимъти. — Не го виждаме много често.

— Зает е — отвърна Дейвид. — Прекарва добре. Скита из околностите отвъд Хопкинс Ейкър, като изкарва акъла на селяните, местното население, а може би и на някои все още твърде необразовани дворяни, които вярват в духове. Донася ни много тукашна информация. Благодарение на него и само благодарение на него ние знаем доста за това, което става отвъд имението.

— Хенри не е дух — каза Ема с наставнически тон. — Не бива да говориш по този начин за него.

— Разбира се, че не е дух — съгласи се Дейвид, — но прилича доста на такъв, за да заблуди някой, който не знае.

По всеобщо съгласие те прекратиха разговора и се заеха с пудинга — малко тежък, но извънредно вкусен.

Чух ви да говорите за мен , каза някаква мисъл, която не беше глас, но мисъл толкова силна и ясна, че всички на масата я чуха.

— Това е Хенри! — изпищя Ема, цялата разтреперана.

— Разбира се, че е той — каза Хорас, леко прокашляйки се. — Той обожава да ни стряска в неподходящи моменти. Може да го няма с дни и след това да се появи до рамото на някого и да викне в ухото му.

— Събери се, Хенри — каза Тимъти, — и седни спокойно на някой стол. Смущаващо е да общуваш с някого, който е невидим.

Хенри се събра, или поне събра по-голямата част от себе си, достатъчно плътно, за да бъде видим, макар и неясно, и седна на един стол до крака на масата срещу Тимъти. Представляваше нещо мъгливо, подобно на човек, макар и грубо оформен. Но това, което беше събрал, не стоеше напълно заедно, непрекъснато се разливаше настрани и очертанията на стола, който все още можеше да се вижда през неговата разредена материя, се променяха при всяко негово полюшване.

Вие сте се насладили на една отвратително тежка вечеря , каза им той. Всичко е било тлъсто. Овнешкото, пудингът, всичко. Тази тлъста храна ви прави толкова тежки.

— Аз не съм тежък — отговори му Тимъти. — Аз съм толкова слаб и лек, че се поклащам от вятъра.

Ти никога не излагаш себе си на вятъра , каза Хенри. Никога не излизаш от къщата. От години не си усещал топлината на истинска слънчева светлина.

— А ти почти никога не си в къщата — обади се Хорас. — Получаваш много повече от своя дял слънчева светлина.

Аз живея чрез слънчевата светлина , отговори му Хенри. Навярно съзнаваш това. Енергията, която поемам от слънцето, е тази, която ми позволява да се движа. Но не е само слънцето, има и други неща. Сладкият аромат на дивите рози, пеенето на птиците, усещането на голата пръст, шепотът или воят на вятъра, величественият всеобхватен купол на небето, непоклатимото достойнство на дърветата.

— Впечатляващ списък имаш — доста заядливо каза Дейвид.

Той е също и твой.

— Имам част от него — отговори Дейвид. — Разбирам за какво говориш.

— Виждал ли си Спайк? — попита Хорас.

Виждам го от време на време. Той е ограничен от балона около Хопкинс Ейкър. Аз съм единственият от вас, който може да минава през балона без помощта на времето. Скитам по малко.

— Скитай, щом ти харесва — каза Хорас. — Но искам да спреш да тормозиш местните жители. Смятат те за призрак. Обърнал си околността с краката нагоре за дълго време.

На тях им харесва , защити се Хенри. Животът им е сух и мрачен. Те изпитват удоволствие да бъдат плашени. Сгушват се в ъгъла до комина и си разказват приказки. Ако не бях аз, нямаше да има за какво да си разказват. Но не това е причината да съм тук.