Клифърд Саймък - Гробищен свят

Работата не е в това, че сме мързеливи или незначителни хора. А в това, че сме заети през цялото време. Обработваме земята, ходим на лов и риболов. Ходим да копаем за стар метал. Има много места, повечето от тях на доста голямо разстояние оттук, където има могили, съдържащи метал. Използваме го, за да си правим инструментите и огнестрелното оръжие. Понякога от запад или от юг идват търговци, за да разменят барут и сачми срещу нашите храни, вълна и ракия — вземаме и друго, разбира се, но предимно сачми и барут.

Той млъкна и ние продължавахме да седим един до друг на най-горната дъска под топлата слънчева светлина. Дърветата приличаха на замръзнали неподвижно пламтящи лагерни огньове; нивите бяха светлокафяви, осеяни с кръстци и изпъстрени със златото на разпилени тикви. Надолу по хълма в ковачницата някой чукаше нещо и от огнището й се издигаше кълбо дим. Дим се издигаше също и от комините на най-близките къщи. Някаква врата хлопна и видях, че Синтия бе излязла. Беше с престилка и носеше тиган. Излезе на двора и изпразни съдържанието на тигана в един варел, който стоеше там. Махнах с ръка и тя ми махна в отговор, после влезе отново в къщата, като затръшна вратата след себе си. Старецът забеляза, че гледам варела.

— Варел за помия — каза той. — В него изхвърляме обелки от картофи, вкиснато мляко и зелеви листа — всякакви отпадъци от кухнята. Даваме ги на прасетата. Нима никога не сте виждали варел за помия?

— До този момент никога не бях подозирал, че съществува такова нещо.

— Струва ми се — каза старецът, — че не разбрах много добре откъде идвате и с какво се занимавате там.

Разказах му за Олдън и се опитах да му обясня каква бе нашата цел. Не съм сигурен, че ме разбра. Той махна към двора около оборите, където Мустанг бе заседнал през по-голямата част от деня.

— Искате да кажете, че оная измишльотина там работи за вас?

— И то много усилено, и по най-интелигентен начин. Той е чувствителен апарат. Усвоява идеята за обора и копата сено, впечатлението от гълъбите на покрива, за телетата, тичащи в оградените места, за конете, стоящи на слънце. Той ще ни даде онова, което ни е необходимо, за да създадем музика и…

— Музика ли? Искате да кажете като музика на цигулка?

— Да. Може да бъде и като на цигулка.

Той поклати глава, наполовина от смущение, наполовина от недоверие.

— Има нещо, за което исках да ви попитам — казах аз. — За онова нещо, което ловците наричат „Хищника“.

— Да си кажа правичката, не зная дали ще мога да ви разкажа много за него — отвърна той. — Наричат го „Хищника“ и често съм се чудил защо. Доколкото знам, никога нищо не е плячкосвал. Единствената опасност е, ако човек се намира право на пътя му. Той не се показва често. Обикновено се намира надалече и никой не узнава за това, докато не си замине. Първият път, когато някога се е приближавал на такова близко разстояние до нас, беше миналата нощ. Никога не съм чувал някой да е отишъл да го търси или да го проследи. Има някои неща, с които е по-добре човек да не се занимава.

Знаех, че не ми разказа всичко, което можеше да ми разкаже, и нещо ми подсказваше, че няма намерение да ми каже всичко, ала въпреки това направих опит да го накарам.

— Но сигурно се говорят разни истории. Може би стари истории от едно време. Чували ли сте някога, че това може да е военна машина?

Той ме погледна слисан и уплашен.

— Каква машина? Каква война?

— Нима искате да кажете, че не знаете за войната, която е унищожила Земята? — попитах аз. — За това как хората са я напуснали?

Той не отговори направо, ала от онова, което каза, разбрах, че не знаеше — историята на планетата се бе изгубила всред мъглявината на вековете.

— Много истории се разправят — каза той — и много от тях може би са верни, а други не са. И нито един човек с всичкия си няма да седне да се рови из тях прекалено много. Ето на, съществува преброителят, тоя дето брои духовете; аз и него смятах за измислица — до деня, когато го срещнах. Или пък историята за безсмъртния човек, когото никога не съм срещал, макар че има люде, които твърдят, че са го виждали. Съществуват вълшебства, има и магьосничество, ала по тези места не се среща нито едното, нито другото, пък и не ни и трябват. Живеем си добре и не искаме живота ни да се променя, затова не обръщаме голямо внимание на историите, които чуваме.

— Но сигурно имате книги.

— Някога може и да е имало. Чувал съм за тях, ала никога не съм виждал книга. Пък и не познавам някой, който да е виждал. Тук нямаме никакви книги; мисля, че никога не сме имали. Можете ли да ми кажете какво точно представляват книгите?