Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Спокойно — казах аз.

Тя ми се усмихна с измъчена усмивка.

— На сутринта ще си вървим в къщи — каза Том. — По-лесно ще се промъкнем през повалените дървета на светло. Голямо празненство ни чака утре вечер. Ще се радваме да дойдете при нас. Не се съмнявам, че ще дойдете.

— Ще дойдем, разбира се — каза Синтия.

Хвърлих поглед към Мустанг. Той бе замръзнал неподвижно, извадил всичките си антени.

Той ми бе показал нивите с натрупаните на кръстци снопи и тиквите, златни под лъчите на слънцето; градината, в която все още имаше останали малко зеленчуци — повечето вече бяха прибрани; свинете, докарани от гората, угоени с жълъди и затворени в свинарника, за да бъдат заклани; говедата и овцете, потънали до колена в тревата на ливадите; помещението за опушване на бутовете и дебелите парчета сланина; железарницата, в която бяха складирани и подредени различни купища старо желязо; кокошарника, бараката за инструменти, ковачницата и оборите; а сега двамата седяхме разположили се на най-горната дъска на една олющена от времето ограда.

— Откога живеете по тези места — попитах го аз. — Не лично вие, разбира се, а хората в тази котловина?

Той обърна към мен сбръчканото си лице на старец на почтена възраст, с благи сини очи и брада, която се стелеше върху гърдите му като бяла коприна.

— Глупаво е да се задава такъв въпрос. Ние сме тук отколе. Малки групи от нас са пръснати из цялата долина. Някои живеят сами, ала те не са много; живеем предимно заедно — няколкото семейства, които са се държали заедно от незапомнени времена. Разбира се, някои се преместват; намират по-добри места или пък просто така им се струва. Не сме много; никога не сме били много хора. Някои от жените са бездетни; много от децата не оцеляват. Говори се, че страдаме от някаква древна болест. Не зная. Много неща се разправят, все стари приказки от миналото, ала човек не може да каже дали са верни, или не.

Той опря по-здраво пети върху втората дъска и положи изкривените си от старост ръце на коленете. Кокалчетата стърчаха като бучки, пръстите изглеждаха сковани и сгърчени, а вените на ръцете му бяха поразително сини и изпъкнали.

— Спогаждате ли се с хората от Гробището? — попитах аз. Той се замисли за момент, преди да отговори; казах си, че бе от онези хора, които винаги размислят добре, преди да отговорят.

— В повечето случаи — каза той най-сетне. — С течение на времето те се домъкнаха по-близо до нас и вземат земя, която в младите ми години беше пущинак. Няколко пъти ходих да говоря с оня човек там…

Той се опитваше да си спомни името.

— Бел — подсетих го аз. — Максуел Питър Бел.

— Точно с тоя. Отивам аз и говоря с него, но от това полза — никаква. Мазен е като масло. Усмихва се, но зад тази усмивка няма нищо. Чувствува се сигурен; той е голям и всемогъщ, а ние сме малки и слаби. „Пак ни притеснявате — казвам му аз, — навлизате в нашите земи, а това не е необходимо, защото има толкова много земя, която можете да използвате — цели големи участъци от необработваема земя, която никой не използва.“ А той отговаря: „Ами и вие не я използвате.“ Викам му, че имаме нужда от нея, макар и да не я орем и да не я копаем, защото ни трябва простор, защото винаги сме живели на простор и ако той ни липсва, чувстваме се притеснени, усещаме, че се задушаваме. И тогава той казва: „Ами вие нямате нотариален акт за земята.“ Питам го какво е това „нотариален акт“ и той се опитва да ми обясни, но всичко това е голяма глупост. Тогава го питам дали той самият има нотариален акт, но той изобщо не отговаря. Вие идвате някъде оттам, мистър, може би вие ще ми кажете дали той има нотариален акт за земята.

— Много се съмнявам в това.

— Предполагам, че се спогаждаме с тях — продължава той. — Някои от нас работят за Гробището от време на време: копаят гробове, косят тревата, кастрят дърветата и подрязват храстите, почистват около надгробните камъни. Има много работа, за да се поддържа едно гробище в спретнат и приличен вид. Използуват ни само от време на време, като допълнителна работна ръка, когато са претрупани с работа. Бихме могли да работим много повече, предполагам — ако искахме, ала какъв смисъл има да се работи? Имаме си всичко необходимо; те не могат да ни предложат много в замяна на нашия труд. Някой фин плат понякога, но ние си имаме плат колкото ни трябва от овцете — стига ни, за да прикрием голотата си, стига ни, за да се стоплим. Някое по-специално питие, но ние си варим ракия колкото ни трябва и не съм сигурен дали не е по-хубава от напитките на Гробището. Домашната ракия, ако човек си знае работата, става много добра и има странен вкус, към който човек се пристрастява. Е да, тенджери и тигани, но колко съдове й трябват на една жена?