Клифърд Саймък - Гробищен свят

Преди няколко години едно малко познато ни име — Клифърд Саймък — очарова българския любител на фантастиката с първия си излязъл у нас роман „Всичко живо е трева“. Впрочем на „хобистите“ той е известен отдавна, ако не от другаде, то от многобройните му преводи в Съветския съюз, които стигат и до нас. За тях той представлява определено понятие: автор от първата редица на американската фантастика, умен, човеколюбив, изящен стилист, в много от разказите си проявяващ и едно чудесно чувство за хумор. За мен лично новелите му „Детската градина“ и „Поколението, което достигна целта“ са едни от най-хубавите неща, които съм срещал в световната фантастика.

Роден през 1904 г. в щата Уискънсин, след завършването на образованието си той избира попрището на журналистиката и дори като световноизвестен вече автор е продължил да работи във в. „Минеаполис стар“, живеейки не в самия град, а в мъничко поселище на брега на езерото Минетука. И другите му странични занимания, не само журналистиката, са съвсем земни: въдичарство, отглеждане на рози, шах, филателия.

Писателският му живот започва някъде в 1930 година. През него той е създал множество романи: „Пръстенът около слънцето“ (1951), „Градът“ (1952), „Отново и отново“ (1955), „Те вървяха като хора“ (1962), „Междинната станция“ (1963), „Всичко живо е трева“ (1965) и др. Написал е още десетки новели и разкази, а за романа „Междинната станция“ и повестта „Необятният двор“ му е присъждана най-високата награда за фантастика в САЩ — Хюго.

Струва ми се, че е достатъчно да прочетеш дори само една от книгите му, за да добиеш вярна представа за най-характерното в неговото творчество: кротката естественост, с която ни поднася и най-причудливите рожби на своето въображение (за разлика от мнозина фантасти, които още в първите страници се опитват да ни слисат, а и докрая все още ни крещят: вижте колко съм умен!), и меката ненатрапливост на философията му — понякога тъжна, понякога иронична или добродушно засмяна, но винаги повече лирична, отколкото патетична. Макар че патосът е едно от законните качества на фантастиката, която, пръкнала се от коренчето на вълшебната приказка сред моралистите на 18 век, и до днес си остава по същество една морализаторска литература.

Ние, хомосапиенсите, като че ли нямаме трети вид реакция за срещата ни с непознатото, необичайното — то или ни плаши, или ни разсмива. Пък и как иначе да му реагираш? Спокойно или равнодушно се посреща нещо, с което си свикнал. Ето защо, като оставям настрана оная масова книжнина с фантастичен характер, която има чисто развлекателни функции и твърде малко художествени качества, аз деля за себе си съвременната фантастика на два основни дяла: на плашеща и на осмиваща. Първата се опитва, като ни сплаши с мрачни видения и прогнози, да ни предупреди за нещо опасно в днешния ни живот; втората ни кара със смях или злост да се отречем от същите недъзи на нашето съвремие.

Фантастът, за сериозния става дума, не е ясновидка или кафегледачка, която предсказва бъдещето. Писателят гледа само в чашата на своето настояще. И ако в някое свое произведение ни рисува един или друг модел на някакво бъдещо общество, то е било да ни зарази с някоя своя мечта, било да ни доведе до края на някоя пакостна тенденция в днешното ни общество.

Ако гледа мрачно нанякъде талантливият и честен западен фантаст от ранга на Саймък, то е към днешната капиталистическа действителност, която силно го тревожи. Нея продължава той в бъдещето, за да оголи античовешките й закони. И ние можем да спорим с него заради едно или друго тълкуване на нещата, но не и да му се сърдим, когато в своите умостроения тръгва от „домашната“ си отправна точка. Защото фантастичната литература с основната си целенасоченост е дискутираща литература, тя цели да провокира мисленето и въображението на читателя в определена посока. А истинският писател, все едно в кой жанр работи, е художник и е силен само когато рисува онова, което е прозрял в своето време. Затова не е случайно, че дори най-добре съчинената утопия обикновено ни оставя равнодушни.

Клифърд Саймък е от тези автори, на които понякога им се ще да ни плашат, но не умеят истински да плашат читателите си. Не защото му липсва умение да рисува страшното, а защото у него винаги надделяват лиризмът и мъдростта. Пък те не плашат, те съобщават и приобщават. Дори в този си роман, където той иска да ни стресне още със заглавието му и в който създава една почти чудовищна картина на Земята, превърната в гигантско гробище, той не ни ужасява, а само ни кара да се замислим.