Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Мустанг! — извика Елмър. — Ела тук, бързо. При нас до огъня.

Мустанг се приближи бързо с походката на паяк.

— Мис Синтия — каза Елмър, — качвайте се.

— Да се качвам?

— Качвайте се на Мустанг и се дръжте здраво. Ако му се наложи да бяга, наведете се да не ви събори някой клон.

— Какво става? — попита Мустанг. — Каква е тази врява?

— Не знам — отвърна Елмър.

— Ами, не знаеш — казах аз, но той не ме чу, а и да ме беше чул, не ми отговори.

Шумът беше вече по-близо. Това бе шум, какъвто никога преди не бях чувал. Звучеше така сякаш раздираше на парчета самата гора. Чуваше се някаква пукотевица, придружена от писъка на изтерзаната гора. Струваше ми се, че земята вибрира, сякаш нещо много тежко непрекъснато й нанасяше удари с чук.

Огледах се наоколо. Синтия бе яхнала Мустанг и той се отдалечаваше от огъня към тъмнината, като все още не бягаше, но бе нащрек и готов да хукне всеки миг.

Шумът бе почти при нас, остър и оглушителен, а самата земя сякаш виеше под нозете ни. Отскочих встрани, като се приготвих да ударя на бяг и сигурно щях да хукна, само че не знаех накъде, и точно в този момент видях огромната маса на онова нещо на хребета на хълма, извисяващ се над нас — огромна тъмна грамада, която закри звездите. Дърветата лудо се тресяха и се строполяваха на земята, връхлетени и разбити от черната маса, която бясно се понесе по хребета, минавайки почти на косъм от лагера, и се отдалечи, без да ни докосне, а шумът бързо започна да заглъхва надолу из котловината. Горе на хребета смазаните дървета продължаваха да стенат тихо, докато се успокоиха.

Замрял, слушах как шумът се отдалечава и след известно време напълно изчезна, ала продължавах да стоя на мястото си, полу хипнотизиран от онова, което се бе случило, без да зная какво се бе случило, недоумявайки какво бе станало. Видях, че и Елмър стоеше като хипнотизиран.

Останал без сили, се отпуснах до огъня, а Елмър се обърна и дойде при мен. Синтия се плъзна по гърба на Мустанг и слезе.

— Елмър! — казах аз.

Той разтърси огромната си глава.

— Не може да бъде — смотолеви Елмър, по-скоро говорейки на себе си, отколкото на мен. — Невъзможно е още да броди наоколо. Не може да е оцеляла толкова дълго време…

— Бойна машина? — попитах аз.

Той вдигна глава и ме погледна през огъня.

— Това е налудничава мисъл, Флеч.

Вдигнах съчки и ги хвърлих в огъня. Сложих много съчки.

Чувствах остра нужда от огън. Пламъците пропълзяха по съчките и те лумнаха скоро.

Синтия се приближи до огъня и седна до мен.

— Бойните машини — каза Елмър като че все още говореше на себе си — бяха построени, за да воюват. Срещу хора, срещу градове, срещу вражески бойни машини. Те се биеха до смърт, докато се изчерпа и най-малкото количество налична енергия. Не бяха с дълготрайна конструкция. Не бяха устроени по такъв начин, че да оцелеят. И те знаеха това, а също и ние, които ги строяхме. Единствената им задача бе да разрушават. Ние ги нагаждахме за смърт и ги изпращахме на смърт…

Глас, долитащ от далечното минало от преди десет хиляди години, говорещ за стара етика и стари амбиции, за надживели времето древни страсти.

— Онези, които бяха в тях, нямаха желание да живеят. Те бяха вече мъртви. Те бяха имали право да умрат и просто бяха отложили смъртния си час…

— Елмър, моля ви! — каза Синтия. — Как така „онези, които бяха в тях?“ Кой е бил в тях? Никога не съм чувала в тях да е имало хора. Те са били без екипаж. Те са били…

— Мис — каза Елмър, — те не бяха изцяло машини. Или поне нашите не бяха изцяло машини. Бяха съоръжени с електронен мозък, но в тях имаше също и човешки мозъци. В онази, върху която работех, имаше повече от един. Никога не съм знаел колко точно. Нито пък кои бяха те, макар и да знаехме, че това са все още способни мозъци на способни мъже, може би най-способните, които желаеха да удължат живота си още малко. Електронният мозък бе влязъл в съюз с човешкия…

— Сатанински съюз — каза Синтия.

Елмър й хвърли бърз поглед и отново се втренчи в огъня.

— Мисля, че имате право, мис. Не можете да си представите какво става в една война — някаква върховна лудост, дяволска омраза.

— Да оставим всичко това — казах аз. — Може и да не е било бойна машина. Може да е било нещо съвсем друго.

— Какво друго? — попита Синтия.

— Минали са десет хиляди години — отговорих аз.

— Е, да — рече Синтия. — Може да са се навъдили куп други неща.

Елмър не каза нищо. Седеше притихнал.