Клифърд Саймък - Гробищен свят

На хребета на хълма над нас някой извика и всички скочихме на нозе. Някъде там подскачаше светлинка и ние чухме шума на тела, които си пробиваха път сред безредието на изпопадалите дървеса.

Някой отново нададе вик.

— Хей, там при огъня!

— Хей! — отвърна Елмър.

Светлината продължаваше да проблясва.

— Това е фенер — каза Елмър. — По всяка вероятност са хората, излезли на лов с кучетата.

Продължавахме да гледаме фенера. Повече не се провикваха към нас. Най-сетне фенерът престана да се клатушка и започна да се движи надолу по хълма към нас.

Те бяха трима души, високи и подобни на бостански плашила, ухилени така, че зъбите им проблясваха под колебливата светлина на нашия огън, преметнали пушки през рамо, а единият от тях носеше нещо на гърба си. Около тях се щураха кучетата.

Те се спряха на ръба на кръга, осветен от лагерния огън, застанаха за момент мълчаливо, като ни оглеждаха и преценяваха.

— Че кои ли сте пък вие? — най-сетне запита единият от тях.

— Посетители — каза Елмър. — Пътешественици, странници.

— Какви сте? Вие не сте хора. — Думата прозвуча като „ора“.

— Аз съм робот — каза Елмър. — Тукашен съм. Произведен съм на Земята.

— Ама че работа — рече един друг от тях. — Цяла нощ все такива работи стават.

— Знаете ли какво беше онова? — запита Елмър.

— Хищника — каза оня, който беше заговорил пръв. — За него се разправят стари истории. Бащата на прадядо ми му е разказвал за него.

— Ако ви подмине — рече третият, — повече няма от какво да се страхувате. Никой не го е виждал два пъти през живота си. Той идва отново едва след много години.

— А знаете ли какво представлява?

— Той е Хищникът — сякаш това бе единственото обяснение, което би могло да се даде, сякаш всякакви други обяснения биха били излишни.

— Видяхме огъня ви — каза първият. — Наминахме да ви се обадим.

— Заповядайте — каза Елмър.

Те се приближиха и наклякаха край огъня, като поставиха прикладите на пушките си на земята, а дулата опряха в раменете си. Оня, който носеше нещо на гърба си, хвърли товара на земята пред себе си.

— Миеща мечка — каза Елмър. — Добър лов.

Кучетата дойдоха и се проснаха на земята, дишайки тежко. От време на време те въртяха опашки и удряха по земята в знак на учтивост.

Тримата бяха седнали един до друг и ни гледаха ухилени. Единият рече:

— Аз съм Лутър, този е Зик, а оня крайният е Том.

— Много се радвам да се запозная с всички вас — каза Елмър колкото се може по-учтиво. — Аз се казвам Елмър, младата дама е Синтия, а този джентълмен се нарича Флечър.

Те заклатиха глави към нас.

— А какво е това животно с вас? — попита Том.

— Името му е Мустанг — каза Елмър. — Той е апарат.

— Приятно ми е да се запозная с вас — рече Мустанг.

Те се вторачиха в него.

— Не бива да ни се учудвате — каза Елмър. — Никой от нас не е от този свят.

— Е добре де — каза Зик — това няма никакво значение. Просто видяхме вашия огън и решихме да дойдем.

Лутър бръкна в задния си джоб и измъкна една бутилка, като я размаха в знак на покана.

Елмър поклати глава.

— Не мога да пия.

Пристъпих напред и протегнах ръка към бутилката. Време беше и аз да сторя нещо; досега само Елмър бе поддържал разговора.

— Бива си го питието — рече Зик. — Старият Тимоти го е правил. Майсторски го приготовлява.

Измъкнах тапата и вдигнах бутилката до устните си. За малко не ме задави. Направих усилие да не се закашлям. Питието ме удари в стомаха и подскочих. Краката ми сякаш станаха гумени.

Те ме наблюдаваха внимателно, като не преставаха да се хилят.

— Мъжко питие — казах им аз. Опитах още една глътка и им върнах бутилката.

— А дамата? — попита Зик.

— Не е за нея — отвърнах аз.

Бутилката ги обикаляше, а аз клекнах срещу тях. Отново ми подадоха бутилката. Пийнах още една глътка. Почувствувах главата си леко замаяна от трите глътки, изпити набързо, но си казах, че това бе за общото благо. Между нас трябваше да има някой, който да говори техния език.

— Още малко? — попита Том.

— Не веднага — казах аз. — Може би по-късно. Не искам да ви изпивам всичкото пиене.

— Имам и друга бутилка в, резерва — каза Лутър и потупа джоба си.

Зик измъкна нож от колана си, протегна ръка и придърпа миещата мечка към себе си.

— Лутър — рече той, — намери няколко млади клонки, за да опечем месото. Имаме си прясно месо, имаме си и пиене и хубав силен огън. Хайде да си поживеем тази нощ.

Хвърлих през рамото си един поглед към Синтия. Лицето й беше бледо и напрегнато, а в очите й се четеше ужас, когато видя как ножът на Зик изкусно разпра проснатата по гръб миеща мечка.